Съкрушени

— Бум! — разнесе се нечий глас. Спенсър се обърна рязко и вдигна свитите си в юмруци ръце.

— Това съм аз, Бритни! — Чейс вдигна ръце в престорен ужас, отстъпвайки назад.

— Повече не прави така. — Спенсър го удари игриво по рамото. След това го огледа внимателно. Той беше облечен с тесни дънки, затворена поло-блуза и грейка, която го правеше да изглежда суров и як. Възможно ли беше да изглежда още по-добре от предишния път, когато го беше видяла? Спенсър беше във възторг, когато предишния ден беше получила от него съобщение в чата, което гласеше:

Връзката ми в аптечната верига откри адреса на Барбара Роджърс в системата им. Спрус Стрийт, номер 2560, апартамент 4Б, 4 следобед утре?

Тя погледна към тухлената сграда.

— Сега какво ще правим?

— Ще почукаме на вратата й — отвърна Чейс с равен глас.

Спенсър го погледна стреснато.

— А сигурни ли сме, че живее там?

— Да проверим. — Той се изкачи по стълбището и прегледа имената под звънците, след което се намръщи. — Хм. Тук няма Роджърс.

— Може информацията да е остаряла — предположи Спенсър. — А може и да е живяла под наем.

— Да позвъним. — Чейс протегна ръка към бутона на апартамент 4Б.

Спенсър улови ръката му.

— Чакай! Може би не трябва да й казваме, че идваме.

Чейс се намръщи.

— А как иначе ще влезем в сградата?

В този момент вратата се отвори и един възрастен мъж с бяла коса излезе навън. Спенсър се опита да я хване, но тя се затвори и заключи зад гърба му. Тогава тя се обърна към мъжа.

— Ъъъ, аз съм братовчедка на Барбара Роджърс. Можете ли да ме пуснете?

Мъжът погледна към перуката й.

— Никога не съм чувал за нея. — После заслиза надолу по стълбите.

Спенсър и Чейс се спогледаха. Нещо й подсказваше, че човекът лъже.

— Сигурен ли сте? — извика тя след него.

— Казах, че не знам нищо — извика той през рамо и буквално се хвърли в едно паркирано ауди. След секунди двигателят изръмжа и колата се отдалечи от тротоара.

Чейс слезе по стъпалата и застана до Спенсър.

— До-обре.

Тя се облегна на парапета от ковано желязо, опитвайки се да разчете отдалечаващата се регистрационна табела, но тя вече беше твърде далеч.

— Не ти ли се стори, че искаше бързо да избяга от нас? Все едно някой го е натиснал да не говори.

— Щом някой го притиска за такива неща, значи си има причина — рече Чейс. — Може би Барбара Роджърс наистина е медицинската сестра на Али. — Той отново погледна към сградата. — Да изчакаме някой друг да излезе и да хванем вратата, преди да се е затворила.

— Добра идея. — Спенсър седна на първото стъпало и се втренчи във вратата, молейки се някой да се появи. Преминаващите по главната улица коли свиреха с клаксоните си. Два гълъба се биеха за коричка хляб на тротоара. Но във фоайето не се появи никой. Колко ли време трябваше да чакат?

— Оправи ли спешния проблем от онзи ден? — попита Спенсър.

Чейс я погледна безизразно.

— Какво?

— Нали се сещаш, заради който срещата ни беше толкова кратка — напомни му Спенсър. — Да не би да се е разбрало, че Бенджамин Франклин тайно е ръководел лаборатория за амфетамини? Или че Индипендънс Хол някога е бил публичен дом? — Докато разговаряха в чата, Чейс й беше разкрил някои от абсурдните митове, които обсъждаха читателите му.

— О. — Чейс погледна дланите си. — Всъщност нямаше нищо общо с блога. По-скоро беше семеен проблем. Брат ми имаше нужда от помощта ми.

Вятърът подкара по улицата няколко бледозелени листа. Едното от тях се залепи на бузата на Спенсър. Тя удържа на порива да го отмахне рязко.

— Той по-малък ли е или по-голям? — попита момичето.

— Една година по-малък — каза Чейс. — Много сме близки. Не бяхме като по-малки, но след онази случка с преследвача… — Той замълча и придоби разсеяно изражение.

— Сигурно ви е било трудно — рече тихо тя. — Ако нямаш нищо против, би ли ми разказал какво точно се случи?

Погледът на Чейс се плъзна надясно.

— Първо аз и онова момче бяхме приятели. Но след това нещо се промени. Той ме заплаши. Опита се да ме убие. Доста ме обезобрази.

— Не виждам нищо по теб. — Спенсър си позволи да го огледа за миг.

Чейс наведе глава. След продължителна пауза отговори:

— Ами повече от белезите не са видими.

Спенсър знаеше много добре какво има предвид. И изобщо не й беше приятно да го знае. Тя гледаше пешеходците по улицата, потънала за миг в спомените си за Али.

— Знаеш ли какво му се е случило? — попита след известно време тя. — Дали е отишъл в затвора?

Чейс изглеждаше огорчен.

— Нямаше навършени осемнайсет, така че не. А и както вече казах, техните бяха тъпкани с пари. Скриха всичко от пресата, платиха на ченгетата. Той напусна училище, но след това нищо не знам.

Спенсър поклати глава.

— Това не е честно. Значи просто си остана на свобода?

Чейс кимна.

— Явно.

Той извърна глава и издаде стон, от който сърцето на Спенсър се сви. Тя докосна ръката му, изпълнена с тъга и заради преживяното от Чейс, и заради собствените си неволи. Как може някой да го измъчва? Как смее някой да измъчва нея?