Съкрушени

— Знам какво е — прошепна тя. — И мен са ме преследвали.

Чейс се извърна и се намръщи.

— Така ли?

Бързо, преди да размисли, Спенсър свали перуката на Бритни и слънчевите очила.

— Аз съм Спенсър Хейстингс — каза тя. — Едно от момичетата, което Али се опита… да убие.

Чейс зяпна изненадано. За части от секундата през лицето му минаха различни изражения.

— Чудех се дали си ти — каза той след миг с толкова нежен глас, че сърцето й се разтопи. — Но се страхувах да попитам. Боях се да не те уплаша.

Спенсър нахлузи отново перуката на главата си.

— Но не казвай на никого, чу ли? Аз ти се доверих. Но ако го видя в блога ти…

— Това никога няма да се случи! — каза Чейс, тръскайки глава. След това се облегна на парапета и я погледна. — Леле. Спенсър Хейстингс. Сега вече се чувствам като идиот, че ти разказах всичко за преследвача. В сравнение с онова, което си преживяла, моята история просто бледнее.

— Не, не е така — рече твърдо Спенсър. — И с двама ни се е случило едно и също нещо. Някой, на когото сме вярвали, ни е прецакал по възможно най-лошия начин. — Внезапно очите й се напълниха със сълзи. Тя беше говорила и с други хора за Али, беше признала какво е причинила Али на момчетата, от които се е интересувала, но не беше срещала съчувствие. Винаги се беше присмивала на израза „сродни души“, но сега, с Чейс, тя разбираше точно значението му. Само ако можеше да се види с него извън случаите, в които следят Али. Имаше чувството, че двамата могат да говорят цяла нощ, без да изчерпят темите.

Тя преглътна тежко.

— Ще дойдеш ли с мен на бала?

Чейс се сепна и примигна.

— Чакай малко. Какво?

— И двамата се нуждаем от нещо забавно. Нещо, което да ни разсее от мислите за случилото се. Можем да отидем като приятели. Няма значение като какви. И сигурно няма да можеш да кажеш на приятелките ми, че поддържаш блог за Али, и ще трябва да ми обещаеш, че няма да споменаваш нищо за нас в блога…

— Спенсър — прекъсна я Чейс. — Вече ти казах, че никога не бих го направил.

Спенсър кимна.

— Какво ще кажеш?

Сърцето й биеше силно, докато го гледаше как отмята глава назад и настрани, сякаш се опитва да я огледа от различни ъгли. Колкото повече време минаваше, без да й отговори, толкова по-засрамена се чувстваше Спенсър. Това беше ужасна идея. Чейс беше завършил училище, беше твърде готин, за да ходи по разни балове.

Тогава той я улови за ръката.

— За мен ще бъде чест. Само ми кажи къде и кога и аз ще се появя в смокинг.

— Наистина ли? — Устните на Спенсър се разтегнаха в усмивка.

Чейс се накани да каже още нещо, но в този миг вратата се отвори. Едва възрастна дама със забрадена глава и една камара торби в ръцете си се опита да излезе. Чейс изтича до вратата и я задържа. Възрастната дама му се усмихна.

— Колко мило от твоя страна, скъпи.

— Няма проблем — отвърна Чейс и леко й се поклони. Двамата със Спенсър се шмугнаха през вратата, преди да успее да се затвори.

Коридорът беше тъмен и миришеше на къри. На приземния етаж имаше две врати и водещи към втория етаж стъпала. Спенсър можеше да види вратата на друг апартамент, който се намираше на междуетажието. В сградата сигурно имаше още четири или пет апартамента.

Тя погледна към Чейс.

— Сега какво ще правим?

— Ще отидем до 4Б, предполагам — отвърна Чейс, поглеждайки нагоре по стълбите. След това отново се обърна към входната врата. — Ти върви нагоре, аз ще те следвам и ще пазя.

Спенсър кимна, след което се затича нагоре по стълбите, подминавайки три врати, боядисани в червено, оранжево и синьо. На друга синя врата все още висеше коледно венче, въпреки че вече беше месец май. Пред втора оранжева врата пък имаше купчина писма и списания. Когато се хвана за парапета, той се разклати. Спенсър чуваше стъпките на Чейс зад гърба си.

Когато стигнаха на най-горния етаж, под вратата на апартамент 4Б се процеждаше светлина. Спенсър преглътна, спогледа се с Чейс, който се намираше на две стъпала след нея, след което се промъкна напред и притисна ухо към вратата. Възможно ли бе медицинската сестра на Али наистина да беше вътре? Ами ако Али също беше вътре?

— Какво да правя? — прошепна тя на Чейс.

Той сви рамене. Почукай?, произнесе само с устни младежът.

С треперещи ръце Спенсър почука веднъж, после още веднъж. След това се ослуша. Звукът на телевизора не се промени, но на нея й се стори, че чу въздишка и изскърцване на пружини. От коридора се чу щракване и тя се обърна стреснато.

— Какво беше това? — прошепна тя на Чейс.

— Не знам — отвърна той шепнешком с ококорени очи. След това се отдалечи малко по коридора. Спря се пред предпоследната врата вдясно, приближи се до нея и огледа бравата. Притисна ухо към вратата, сякаш се ослушваше, но изгуби равновесие, политна напред и плесна с ръка по пода, опитвайки да се подпре на нея. Спенсър прикри очите си с ръка.

— Шшт!

— Извинявай. — Чейс отскочи от вратата, сякаш очакваше отвътре да изскочи призрак.