Съкрушени

— Доктор Диаз пише, че има нужда от човек колкото се може по-скоро, затова потеглям довечера.

— Довечера? — Спенсър замига учестено. — Не можеш ли да го отложиш малко? Надявах се, че ще дойдеш с мен на бала. — Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си.

По лицето му си личеше, че ще отговори с не.

— Наистина ме искат още сега. Освен това, Спенсър, не съм съвсем сигурен, че трябва… нали се сещаш… да се чакаме.

Спенсър се почувства така, сякаш някой беше изсипал на главата й кофа с лед.

— Чакай малко. Какво?

— Много си падам по теб. — Рифър не смееше да я погледне в очите. — Но това са две години. Не ме бива много във връзките от разстояние. След като приключа, двамата може да сме съвсем различни хора. Не искам да те обвързвам, разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че ти не искаш да се обвързваш! — отвърна гневно Спенсър.

Рифър гледаше пода.

— Разбирам, че това ти подейства като шок. Но исках да ти го кажа лично. Затова дойдох чак до тук, макар че трябва да си приготвям багажа. — Той погледна часовника си. — Всъщност май трябва да тръгвам.

Спенсър го гледаше безпомощно как се отдалечава към входната врата. Толкова много неща искаше да му каже, но устата й просто не можеше да произнесе думите. Значи това беше? И наистина ли искаш да ме накараш да се чувствам виновна заради това, че те накарах да дойдеш чак дотук? Ами всичките романтични есемеси? Ти си онзи, който ме преследваше!

Помисли си за обещанието на Рифър да бъде с нея в Принстън и да й показва интересните места. Кой щеше да го прави сега?

Рифър се спря във фоайето и я погледна тъжно.

— Спенсър, надявам се, че ще си останем…

— Просто си върви — отряза го Спенсър, изпълнена с внезапен гняв. Тя го избута през вратата и я затръшна зад гърба му, облегна се на нея и бавно се свлече на дървения под, изпънала краката си напред.

Какво стана току-що, по дяволите?

В главата й се завъртяха спомени от еко-пътуването. Рифър я беше завел на вечеря и двамата се бяха целунали за пръв път на дансинга. Беше невероятно — тя знаеше, че той си мислеше същото. В дома й като че ли се беше появил някакъв друг Рифър. Единственото хубаво нещо в живота й внезапно беше изчезнало.

Пиук.

Телефонът й лежеше на малката масичка в коридора. Пулсът й се ускори, тя скочи на крака и погледна към екрана. Беше получила нов есемес от непознат.

Горката малка Спенсър остана без гадже.

По-добре да си намери ново, преди да е станало късно.

Стига, разбира се, да не си отворя устата и да разкажа на света за всички хора, които си убила.

А.

2. Хана е кралска персона

По-късно същия ден Хана Мерин седеше на бара в „Рив Гош“, любимият й псевдо-френски ресторант в мола „Кинг Джеймс“. Момичето чакаше приятеля си Майк Монтгомъри и макар че барманът нямаше да я обслужи тук, тя се чувстваше много по-изискано като седеше на бара, вместо в някое от сепаретата. Освен това те бяха претъпкани с деца от „Роузууд дей“, много от които по-малки от нея, което изпълваше Хана с меланхолия и я караше да се чувства някак си по-стара. След няколко кратки месеца тя щеше да е в Института по модни технологии в Ню Йорк — предишната седмица беше получила писмо, че е приета. „Рив Гош“ щеше да е просто едно място, което щеше да посещава по време на ваканциите.

Е, поне се надяваше да посещава „Рив Гош“ през ваканциите, а не да прекара остатъка от живота си в затвора, както искаше Новия А. Хана не обичаше да мисли за това.

Телефонът й звънна и тя го грабна.

Гугъл тревога: Материал за еко-пътуване с кораба „Селебрити“.

Хана натисна бутона за четене. Беше си направила настройките така, че да получава предупреждение всеки път, когато излезе материал за круиза, в който бяха участвали тя и приятелките й, за да научава всичко ново, свързано с експлозията в котелното. Там долу бяха Ариа и момчето, с което се беше запознала — Греъм Прат — но Хана и останалите бяха почти убедени, че там е имало и трети човек — бомбаджията. Освен това бяха сигурни, че този човек е А. Ако само полицията успееше да идентифицира този трети човек, това щеше да е краят на всичките им проблеми.