Съкрушени

Баща й отгърна страницата на списанието „Нешънъл джиографик“, което се преструваше, че чете. От кухнята се чу пропукване; сигурно гювечето, което Изабел беше приготвила за обяд, изстиваше. Вече бяха изпратили Кейт с Шон, бяха направили милион снимки. Ако това не покажеше на Майк, че Хана не си пада по Шон, то какво друго щеше да помогне? Не можеше ли просто да й повярва?

И защо Ноъл я беше издал? Това приличаше на нещо, което А. би направил…

Старият й телефон изпиука и тя се хвърли към него. Беше получила писмо от агент Джасмин Фуджи. Мога ли да мина тази вечер?

Хана пребледня. Тази жена беше неуморима. Съжалявам, тази вечер е абитуриентският ми бал!, отвърна тя, доволна, че има оправдание.

— Скъпа, добре ли си? — попита господин Мерин, забелязвайки пребледнялото лице на Хана.

Тя бързо излезе от пощата си. Опита се да кимне, но почувства как очите й се пълнят със сълзи.

— Всъщност не съм.

Господин Мерин се приближи до нея.

— Знаеш ли, обзалагам се, че много красиви кралици на бала отиват сами. Помисли си за всички звезди, които отиват сами на Оскарите — няма голяма разлика. Всъщност дори е съблазнително. Означава, че можеш да се справиш сама. — Той вдигна безжичния телефон от масичката. — Ще се обадим на шофьора ми. Ще го накарам да мине през цветарския магазин по пътя за насам и да ти поръча най-скъпия букет.

Това само накара Хана да се разплаче на глас.

— Благодаря ти. — Тя се сгуши в голямото му, масивно тяло, вдъхна аромата на дезодоранта му и боровия одеколон. Внезапно се почувства както едно време, с малката Хана и татко, на когото можеше да каже всичко. Преди Изабел. Преди Кейт. Преди А.

Тя си пое дълбоко дъх и се отдръпна от него.

— Всъщност не става дума точно за бала. Ами за… други неща. — Тя затвори очи. — Всичко е малко… объркано.

— Какво имаш предвид?

Хана облиза устните си. Само ако можеше да му разкаже. Само ако можеше той да приеме всичко, което се беше случило, като една ужасна грешка, за която тя страшно съжалява и никога няма да направи отново. Само ако можеше да открие А. и да сложи край на целия кошмар.

Но Хана не можеше да му каже нищо. Ако го направеше, щеше да бъде съсипана не само политическата му кариера… следващата му работа щеше да бъде да огъва метал в двора на затвора.

— Заради това, че те избраха за кралица ли? — попита нежно господин Мерин.

Хана наведе главата си настрани.

— Защо ме питаш точно това?

Господин Мерин се размърда смутено.

— Не се ядосвай. Онзи ден те чух да казваш на Майк, че предпочиташ да умреш, вместо да се състезаваш срещу Чейси Бледсоу. — Той смръщи вежди. — Не е много хубаво да говориш така, Хана. Всеки съперник заслужава една добра кампания.

Хана зяпна изненадано. Изпълни я буря от емоции — вина, съжаление, смущение, гняв към А.

— Не е каквото си мислиш — призна си тя. — Не го мислех наистина. — Но дали не беше истина? Част от нея се присмиваше на конкуренцията на Чейси. Внезапно тя си спомни за обляното в сълзи лице на момичето.

Господин Мерин сложи ръката си върху нейната.

— Знаеш ли какво си мисля аз? Че ти си добър човек. Че постъпваш правилно — и когато печелиш, и когато губиш.

В този миг той зърна нещо през прозореца и погледът му светна. Колата на Майк беше спряла до тротоара. Той слезе от нея, облечен в смокинг. В ръката си държеше огромен букет рози.

Хана изтича при огледалото в коридора и провери грима си. Приглади дрехата си и нагласи короната. Когато на вратата се позвъни, тя бързо я отвори.

— Къде се губиш?

Майк сви рамене.

— Съжалявам, че закъснях. В цветарския магазин имаше ужасна опашка.

Хана сложи ръце на хълбоците си.

— Да си чувал за обаждане по телефона? Пратих ти милион есемеса днес! Дори не бях сигурна дали ще дойдеш!

Майк я огледа от главата до петите и се подсмихна.

— Изглежда си била доста сигурна. — Той въздъхна. — Нали ти казах, че ще дойда, Хана. А ти винаги ми се караш, когато говоря по телефона, докато шофирам. — Тогава той забеляза господин Мерин, който се беше оттеглил в кухнята. — Не трябваше да се връзвам толкова и заради клиниката. Поговорих малко с Ариа и тя ме накара да се почувствам като идиот заради това, че си помислих, че може да си с Шон. Трябваше просто да ти повярвам.

Хана погледна към розите. Те имаха пурпурночерен цвят, любимия й. На лицето на Майк беше изписано притеснено, умоляващо за обич изражение на вярно куче. Може би наистина се чувстваше зле. След това тя погледна към баща си, който надничаше от кухнята. Може би наистина й се искаше да започнат да се снимат.

— Добре — рече Хана, целувайки Майк по бузата. — Простено ти е. — След това се обърна, за да доведе баща си и той да й направи всички снимки, които винаги бе искала.