Съкрушени

Кайла седеше в леглото си на няколко метра от отделеното местенце на Греъм. Когато видя Хана, тя й махна с ръка.

— Какво става?

Хана сви рамене и надникна зад завесите на Греъм. Когато го видя, тя ахна. Тръбата за дишане я нямаше. Той се гърчеше, а миглите му потрепваха. Напуканите му устни произнесоха една дума.

— Греъм? — извика една сестра в лицето му.

— Греъм? — Хана също се наведе над леглото. — Буден ли си?

Сестрата я погледна.

— Коя сте вие?

Хана примигна.

— Няма проблем — обади се Кели зад гърбовете им, докато внасяше в тясното пространство един поднос, върху който бяха подредени спринцовки и лекарства. — Хана е доброволка. — Тя погледна към останалите сестри. — Аз ще се заема с това. Вие потърсете родителите му. Те казаха, че пътуват насам.

Сестрите изчезнаха. Кели попипа челото на Греъм, след което погледна в мониторите му.

— Събуди се преди около половин час — каза тя на Хана. — Намалихме дозата на болкоуспокоителните, за да видим дали ще каже нещо, но той като че ли не е на себе си.

— Кели? — извика някой иззад завесата. — Госпожа Джонсън в сто и седемнайсета има пристъп. Трябваш ни.

Очите на Кели се стрелкаха напред-назад.

— Каква нощ — промърмори тя. После положи длан върху рамото на Хана. — Ще го наглеждаш ли за секунда?

Хана примигна.

— И какво да правя?

— Просто не го пипай. Веднага се връщам. — След това Кели се изгуби в коридора. Хана се обърна към Греъм, който продължаваше да се гърчи. Пръстите му се свиваха и разпускаха. Той посегна към системата, прикрепена към ръката му и изгрухтя нещо неразбираемо.

— Греъм? — рече тихо тя. — Чуваш ли ме?

Клепачите му потрепериха. От устата му се разнесе стържещо „И-и-и“. Опитваше се да каже нещо.

Сърцето на Хана се разтуптя и тя го хвана за ръката.

— Едно стискане, за да, две за не, чуваш ли? Ти попадна в експлозията на кораба. Спомняш ли си?

Греъм стисна веднъж.

В коридора се чу звънец. Хана замръзна, наблюдавайки под завесата как преминават белите обувчици на някоя сестра.

— Случи се в котелното на кораба — продължи тя. — Ти разговаряше с Ариа. Помниш ли Ариа?

Греъм отново стисна ръката й веднъж.

— Добре. Опитваше се да й кажеш нещо. Че някой я следи?

Греъм сви устни. Той затвори здраво очи и потрепна от болка.

— И-и-и…

Сърцето на Хана биеше ускорено.

— Видя ли лицето й?

Греъм се бореше със сричката, но устните му бяха като каучук.

— Н…

— Не? Не си?

Той поклати глава, сякаш за да възрази. Внезапно Хана се досети.

— Не е било тя, а той?

Греъм стисна веднъж ръката й.

Хана усещаше главата си странно лека. Тя си пое дълбоко дъх и продължи.

— Знаеш ли името му?

Греъм отвори едното си око изцяло. Ирисът му беше кървясал. Той стисна силно зъби и притисна език към тях. Опита се да произнесе една сричка, след което се отпусна изтощен на възглавницата.

— Моля те — настоя Хана. — Моля те, кажи ми името му.

Греъм отново се опита.

— Н-н… — Той затвори очи с раздразнено изражение на лицето. — Н-н-н!

Хана се наведе по-близо.

— Н… какво? Ноъл?

Греъм изглеждаше замаян. Той отново издаде звука „н“. Челюстта му започна да трепери.

— Н-н-н — не спираше да повтаря той. — Н-н-н!

— Стисни веднъж, ако е Ноъл, Греъм! Стисни веднъж, ако е Ноъл! — настоя Хана.

Внезапно вратът му се изви неестествено назад. Очите му се подбелиха. Крайниците му започнаха да треперят, краката му ритаха бясно. Машините започнаха да вият.

Хана отстъпи ужасена назад. Тя ли беше причинила това? Дали не беше твърде настоятелна?

Писукането продължи. Тялото на Греъм беше разтърсвано от спазми.

— О, господи — прошепна Хана. Тя излезе през завесата и погледна в коридора. Той беше празен, не се виждаше нито една сестра. — Мамка му — промърмори тя под носа си. Сега вече машините на Греъм издаваха ужасяващ вой.

— Току-що видях някой да отива натам — разнесе се гласът на Кайла зад гърба на Хана. Тя треперливо сочеше наляво. Хана й кимна, после хукна по коридора. Но стаята на сестрите също беше празна. След като провери в още три коридора, тя най-накрая забеляза една жена в розова престилка, която се грижеше за пациент близо до изхода.

— Помощ! — извика тя. — Машините на един пациент откачиха!

Сестрата се затича към нея. Хана я поведе напред, токчетата й потракваха по хлъзгавия под. Тя зави към леглото на Греъм. Звукът на машините се чуваше по целия коридор.

Сестрата я избута настрани, дръпна завесата и зяпна уплашено.

— О, боже — прошепна тя. — Сърцето му е спряло. — Тя се обърна и се развика за помощ.

Хана надникна вътре, като очакваше да види как Греъм се гърчи още по-ужасно от преди. Вместо това тялото му лежеше безжизнено на леглото. Главата му беше изкривена странно надясно, езикът му висеше от устата. Превръзката над едното му око беше паднала, разкривайки изприщена бледа кожа. Всичките тръбички от ръцете му бяха извадени, навсякъде беше омазано с кръв.

На машините се виждаше само една права линия. На местата, където се отчиташе кръвното налягане и пулсът, имаше само въпросителни.