Следотърсачът

– Не съм убил момчето.

– Никой, който е с всичкия си, не мисли, че си го убил.

– Той увисна на ръба на един камък и аз дори хвърлих всичките си кожи, за да се опитам да го спася, но Умбо си мисли, каквото си мисли.

– С хората винаги е така. Къде е баща ти?

– Мъртъв е.

Тя дълго мълча, и най-сетне попита:

– Честно, аз си мислех, че той не знае как се умира.

– Дърво го затисна.

– И ти се върна тук сам?

– Той ми каза да дойда. Каза ми да дойда при теб.

– И не ти каза да убиеш някое и друго дете по пътя?

Риг се замисли дали да º разкаже за мъжа отпреди много векове, когото може би също бе убил, а може би не. Но всичко и без това вече беше достатъчно сложно. А и тя можеше да го помисли за луд и да престане да вярва, че не е убил Киокай.

– Каза, че ти ще ми кажеш къде са майка ми и сестра ми.

Отново дълго мълчание, сякаш тя усещаше, че има нещо, което той премълчава.

– Не можа ли сам да ти каже?

– Казваш го така, сякаш си мислиш, че той би ми го обяснил сам.

– Не, разбира се – въздъхна тя. – Вярвам, че би оставил тежката работа на мен.

– Ти си знаела, че моята майка е жива, през целия ми живот и нито веднъж не ми го спомена?

– Разбрах чак когато той се готвеше да те поведе на този последен излет – каза тя. – Дръпна ме настрана и ме накара да запаметя няколко имена и адрес. Каза, че ще разбера кога трябва да ги кажа на някого.

– Сега – рече Риг.

– Страшно ще ти помогне, няма що, докато мъже вардят къщата ми.

– Предпочитам като умра, да знам.

– Първо ми разкажи как умря момчето.

И Риг º разказа подробно какво се бе случило, но избягна всякакво споменаване на мъжа от други времена, чието тяло бе покрило тялото на Киокай. Сигурен беше, тя усещаше, че не º казва истината, ала все още му се струваше по-добре да не º казва за тази нова гънка в неговите способности. Нокс като че схвана всичко отведнъж.

– Да повярват на този тъпак Умбо, който те обвинява, преди да разберат каква е истината! И си загубил всичките си кожи?

– Не съм ги загубил, защото знам къде са – отвърна Риг. – Реката ги е завлякла надолу и висят по камъни и клони.

– О, ти можеш да се шегуваш? Много се радвам да го чуя!

– Мога или да се смея, или да плача – отвърна Риг.

– Плачи тогава. Отдай дължимото на стареца.

Риг за миг си помисли, че тя говори за мъжа от древността, горе на водопада. Но разбира се, Нокс говореше за Баща му.

– Не беше чак толкова стар.

– Кой ли би могъл да каже? Той идваше тук, когато аз бях дете, и докрая не изглеждаше по-стар оттогава.

– Сега ще ми кажеш ли къде трябва да отида?

– Ще ти кажа, за да знаеш какъв е адресът, на който никога няма да пристигнеш. Днес никой няма да те пусне да излезеш от града.

– Имената! – настоя Риг.

– Гладен ли си?

– Ако не ми кажеш сега имената, ще се нахраня с плътта на собственик на претоплен хан.

– Заплахи. Тц, тц. Палавник! Никакво възпитание!

– Точно така – потвърди Риг. – Но имам голям опит в убиването на животни, по-големи от мен.

– Разбрах – рече Нокс. – Голям си умник. Майка ти беше... е... Агия Сесамин. Тя живее в Ареса Сесамо.

– Древната столица на империята Сесамото?

– Точно същият град – потвърди Нокс.

– А какъв е адресът º? – попита Риг.

Нокс се изкикоти.

– Не си много добър слушател. Баща ти винаги казваше: „Де да можех да го накарам да внимава!“.

Но Риг нямаше да се остави да го размотават.

– Адресът?

– Казах ти, тя е Агия Сесамин.

– И това означава, че няма нужда от адрес?

– А... – рече Нокс. – Очевидно баща ти е пропуснал всякакви обяснения за политиката на Сесамото. Което е разумно, като се замислиш. Ако излезеш жив от Водопаден брод, иди в Ареса Сесамо и попитай за дома на Сесамин. Попитай когото и да е.

– Да не съм кралска особа?

– Ти си мъж – отвърна Нокс. – Това означава, че и да пърдиш кралска кръв през ушите си, все тая! Империята е била управлявана от жени и това е било много добро, докато е съществувала. Не че повечето градове, държави и империи не са управлявани от жени по един или друг начин.

Тя млъкна и се взря в лицето му.

– Опитвам се да разбера какво премълчаваш.

Риг каза първото, което му дойде на ум:

– Аз си мислех, че майка ми си ти.

– Много смешно. О, да, и много умилително. Трогната съм. Мисля, че е време да тръгваш, преди да са изгорили хана ми.

– Нямам пари за пътуването – рече Риг. – Нямах нищо друго освен кожите.

– И идваш да изпросиш от старата ханджийка някоя и друга пара`?

– Не – отвърна Риг. – Не искам нищо, ако не можеш да отделиш. Ако имаш малко, ще ги взема назаем, макар и да не знам кога и дори дали ще ми е възможно да си върна дълга.

– Е, нищо няма да ти плащам предварително, нито да ти заемам, нито дори да ти дам. Но мога тебе да помоля за един заем.

– Заем? Та аз нямам нищо!

– Твоят баща ти остави нещичко, в случай че умре по време на това ви пътуване.

– Кога щеше да ми го кажеш?

– Току-що ти го казах.

Тя намести една стълба до няколко наредени груби лавици и започна да се качва. После спря.

– А` си опитал да ми надничаш под полата, ще ти забия игли в очите през клепачите, докато спиш!

– Аз търся помощ, а ти ми пробутваш кошмари, страшно ти благодаря.