Следотърсачът

– Защо искаш да вярваш в най-лошото? Защо си жаден за убийство днес? Що за човек си ти?

– Той е убил дете! – кресна мъжът. Риг го беше виждал из селото, но не го познаваше. Не беше някой важен човек досега. Сега като че беше водачът на най-разлютените в тълпата. – Аз казвам, че бащата на Риг е носел кожите и е станало точно така, както го каза Умбо.

– Много умно го измисли – рече Нокс. – Само дето бащата на Риг е мъртъв.

Тълпата притихна.

– Затова Риг е носел всички кожи – продължи Нокс. – Прибирал се е сам.

– Как е умрял баща му? – попита Тегай с някакво недодялано съчувствие.

– Затисна го дърво – отвърна Риг.

– Как да повярваш! – кресна разярен мъж в тълпата.

– Стига! – викна Нокс. – Претърсихте къщата ми, на нищо я направихте, но аз го понесох заради Киокай и скърбящото му семейство. Но Умбо признава, че само е мярнал нещичко. Риг не е имал основания да убива Киокай – между тези момчета не е съществувало нищо друго освен приятелство. Вместо това Риг е жертвал кожите си и е рискувал живота си в опит да го спаси! Това е единствената смислена история. А сега се махайте от хана ми. Ако искате кръв, приберете се и заколете пиле или коза и се гостете до насита за помен на Киокай. Но днес няма да пролеете кръв тук. Тръгвайте си!

Дори и когато тълпата започна да се разпръсква и отдалечава, най-разяреният мъж измърмори достатъчно силно, че да го чуе Риг:

– Утрепал баща си в гората и дошъл да убива децата ни в леглата им!

– Съжалявам за смъртта на баща ти – рече Тегай на Риг. – Благодаря ти, че си се опитал да спасиш моето момченце.

Обущарят се разплака и ковачът и чифликчията го отведоха.

Умбо остана сам. Гледаше Риг.

– Извинявай, че те замерях с камъни. Извинявай, че те обвиних.

– Така ти се е сторило – отвърна Риг. – Не те обвинявам.

Щеше да му каже и още нещо, но Нокс затвори вратата.

– Откъде знаеш всичко онова, което им обясни? – попита Риг. – Аз не съм ти го казвал!

– Познавам мястото – отвърна Нокс. – И вече бях изслушала историята на Умбо. Знам, че си се протегнал между камъните, защото той го каза, докато беше в къщата преди час, когато претърсваха.

– Стената, която току-що изгради... Как действа тя?

– Тя отслабва волята на всички освен моята и затова те вече искат това, което искат, малко по-малко, а онова, което искам аз – малко повече. А точно сега аз исках мир, покой и прошка. И не исках да влизат в къщата ми.

– Значи, колкото по-близо бяха те до нас...

– Моята стена не въздействаше върху най-далечните мъже от тълпата, само върху тези, които бяха най-близо до мен. Всъщност нямам чак толкова голяма дарба, както обичаше да ми казва добрият учител, но за днес беше достатъчна. Въпреки че ме изтощи. Ако Тегай наистина бе желал убийството ти, можеше и да ме надвие. Но не го желаеше. Той знаеше, че Киокай беше глупаво момче. Всички казваха, че това дете е обречено да се погуби с някоя щуротия, и така и стана. Тегай го знаеше.

– Но това значи, че има магия – рече Риг. – Ти можеш да правиш магии.

– Помисли си – отвърна му Нокс, – това, което можеш ти, магия ли е? Да виждаш следите на всяко същество? Някой е минал преди хиляди години, а ти все още виждаш следата? Това магия ли е?

Значи Бащата беше разказал на Нокс всичко за неговото следотърсачество, след като бе заръчал на Риг да не доверява тайната на никого.

– Това е нещо, което умея – отвърна Риг.

– Но това не е магия, то не се учи, нито можеш да научиш някой друг да го прави, това не е магия, а сетиво, каквото другите нямат, и ако го разбирахме по-добре, щяхме да видим, че то е също толкова естествено, колкото и...

– Дишането – Риг знаеше как да завърши изречението, защото Баща му го бе повтарял много пъти. – Баща ми е научил и теб да разбираш своята дарба.

– Той се опита да ме научи на много повече неща, отколкото всъщност научих – отвърна Нокс. – Ние не сме скитали заедно из горите с часове, с дни, със седмици и с месеци като вас. И затова нямаше време да ме учи така, както е учил теб.

– Не знаех, че Баща ми е толкова стар, за да те е учил като малка.

– Според теб аз на колко години съм? – попита Нокс.

– По-голяма си от мен.

– Аз бях на шестнайсет, а баща ти – мъжът, когото знаех като Добрия учител – ме беше учил вече три години, преди да напусне Водопаден брод. Каза, че трябвало да отиде да вземе нещо. Бях на седемнайсет, когато той се върна с тебе на ръце.

– Значи Баща ми е отишъл в града и се е влюбил, и се е оженил, и им се е родило бебе, а после я е напуснал и това е станало само за година?

– За година и половина – уточни Нокс. – А и кой е споменавал нещо за влюбване? Или за женитба? Родило му се е дете и това си бил ти, и те доведе тук, а сега притежаваш цяло имане от скъпоценни камъни и кредитно писмо, и ще вземеш със себе си почти всичките ми мижави спестявания. Ще тръгнеш на път днес, преди да се е мръкнало, и гледай да стигнеш възможно най-далече, преди да седнеш да почиваш.

– Защо?

– Защото в онази тълпа имаше мъже, които все още вярват в разказаното от Умбо, яростни мъже, и когато започнат да обработват Тегай, пак ще го разярят, а днес нямам повече сили да градя стена.