Следотърсачът

– С отбелязване на факта, че реалността е още по-мъглява и от логическите алгоритми в софтуера.

– Ура, ура, ура! – възкликна Рам.

– Какво?

– Празнувам!

– Това ирония ли беше или загуба на умствени способности? – попита заменимият.

– Това реторичен въпрос ли беше, шега ли или признак, че губиш доверие в мен?

– Аз нямам доверие в теб, Рам – заяви заменимият.

– Е, благодаря.

– Моля.

Рам не беше съвсем сигурен, че е взел решението, дори и когато се пресегна и натисна с пръст бутона „да“ на компютърния екран. А после вече беше свършено и той бе сигурен.

– Значи това е то? – попита заменимият.

– Окончателното решение – отвърна Рам. – И то е правилно.

– Защо смяташ така?

– Защото, независимо дали ще оживеем или ще умрем, ние ще научим нещо важно от скока в гънката. Хиляди бъдещи пътешественици или ще ни последват, или няма да ни последват. Но ако не направим скока, нищо няма да научим, няма да имаме нови възможности.

– Прекрасна реч. Изпратена е на Земята. Ще вдъхнови милиони.

– Млъкни! – сряза го Рам.

Заменимият се разсмя. Този смях бе една от причините заменимите да са такава добра компания. Макар да знаеше, че заменимият е програмиран да се смее в такива моменти, и то точно толкова продължително и накланяйки се назад точно по този начин, това не пречеше на Рам да чувства топлината на приемането, която този смях предизвикваше у приматите от рода хомо.

Риг оглеждаше за скорошни следи, докато бодро крачеше из поля и гори. Никой не можеше да се скрие от него. Ако някой бе минал оттук през последните ден-два, следата му щеше да е ярка, а ако бе минал преди по-малко от час – направо ослепителна. Значи, ако му бяха подготвили засада, той щеше да види откъде са минали до скривалището и да ги избегне. И така, на около сто ярда от хана на Нокс Риг мина между две сгради и излезе на пътя. Целият стар друм от Високата скала до старата имперска столица Ареса Сесамо беше гъсто покрит със стотици хиляди дири, но повечето от тях бяха стари и угаснали, останали от древни времена, когато на върха на Високата скала е имало голям град, а Водопаден брод е бил обширна метрополия в подножието º. В днешно време следите вече бяха стотици за година, а не хиляди. Сега смъртта на Бащата преизпълваше душата на Риг, а също и смъртта на момчето на водопада тази сутрин, и странният мъж от миналото. Риг не можеше да задържи мисълта си върху никого от тях – вместо това тя трескаво прескачаше от единия на другия. Татко!... но ужасът да вижда ръката на момчето и да знае, че тя ще се хлъзне... и мъжът, вкопчил се в него, който го влачеше към ръба.

„Баща ми не искаше да ми позволи да видя как умира, притиснат от дърво, за да не запомня гледката.“ А сега се беше уредил с една почти също толкова ужасна гледка, която постоянно изплуваше в спомените му.

Тъкмо излезе от един завой, и я видя – съвсем скорошна диря на човек, прекосил пътя, която се изкачваше по насип и хлътваше в гъстите храсти.

Дори не забави ход, но се отдръпна към далечната страна на пътя. А щом се приближи, успя и да разпознае дирята. Беше същата, която бе последвал надолу по Скалния път и бе видял отново зад момчето, застанало пред Нокс на входа на къщата º.

– Умбо! – провикна се Риг. – Ако възнамеряваш да ме убиеш, хайде, пробвай! Но не ме причаквай в засада. Така правят страхливците, това е пътят на убийците! Не съм искал да оставя брат ти да умре, наистина исках да го спася!

Умбо се надигна сред храстите.

– Не съм дошъл да те убия – каза той.

– Изглежда си сам – отбеляза Риг – и затова ти вярвам.

– Баща ми ме прогони – рече Умбо.

– Защо?

– Аз трябваше да пазя Киокай да не пострада.

Думите му преливаха от срам и горест.

– Киокай беше прекалено голям, за да те слуша – рече Риг. – Баща ти би трябвало да е наясно. Защо той не го пазеше?

– Ако кажа това на баща ми... – Умбо потръпна.

– Излез от храстите – подкани го Риг. – Нямам време за приказки. Някои от онези мъже довечера сигурно ще се напият и ще решат, че в крайна сметка трябва да бъда наказан, без значение какво ще реши баща ти. Трябва да стигна колкото се може по-далече, преди да се е стъмнило.

Не си направи труда да обяснява, че можеше да намира пътя си нощем също толкова лесно, колкото и денем. Умбо се спускаше по склона, като ту пристъпваше, ту се пързаляше, а после изтича на пътя и спря точно пред Риг. Бяха горе-долу еднакви на ръст, макар че това сигурно щеше да се промени – Бащата беше много висок, а бащата на Умбо не бе великан.

– Ще дойда с теб, ако ми позволиш – рече Умбо.

Пред къщата на Нокс той се бе опитал с обвиненията си да накара мъжете да убият Риг. А сега искаше да му стане спътник?

– Това не ми се струва добра идея.

– Ти знаеш как да живееш и да пътуваш сам. Аз – не.

– Ти не отиваш толкова далече, накъдето съм тръгнал – рече Риг.

– Отивам – възрази Умбо. – Защото изобщо нямам къде да отида.

– След ден-два баща ти ще се смили. Просто обикаляй из покрайнините на селото, докато тръгне да те търси, за да ти се извини.