Следотърсачът

Риг си спомни онзи път, когато, пиян, Тегай обущарят бе заплашил, че ще убие Умбо, ако го види пак. И Умбо, и Риг му повярваха – бяха към петгодишни, и избягаха в гората на западния бряг на реката. Не минаха и шест часа, и Тегай излезе от вкъщи и се развика, а после започна да моли сина си да се прибере у дома.

– Не и този път.

Умбо несъмнено си беше спомнил същото.

– Ти не си го чул. Не си видял лицето му, когато го каза. Аз съм мъртъв, ми каза той. Синът му Умбо бил умрял край водопада заедно с брат си, за когото уж трябвало да се грижи. „Защото синът ми би направил всичко, за да спаси брат си, а не да гледа как друго момче се мъчи да го спаси, а после да го наклевети в убийство“.

– Значи твърдиш, че по някакъв начин аз съм виновен, задето баща ти те е изгонил?

– Дори и да размисли, не мога да остана тук – рече Умбо. – Цял живот съм се тревожил за Киокай, пазех го, закрилях го, криех го, улавях го, бавех го. Аз му бях повече баща, отколкото баща ни! Бях му и повече майка от мама. Но сега него вече го няма. Не зная изобщо защо да живея, като го няма, за да го вардя. Постоянното му бърборене... През ум не ми е минавало, че ще ми липсва...

И той се разплака, не с бебешки сълзи и търкайки очи с юмручета, не с писклив хленч. Плачеше като мъж, с прегърбени рамене, виеше от плач, а сълзите течаха по бузите му и той не се мъчеше да ги крие.

– В името на Светеца скитник – рече Умбо най-сетне. – Ще ти бъда истински приятел, Риг, въпреки че днес те наклеветих! Винаги ще съм до теб във всичко!

Риг не знаеше как да постъпи. Беше виждал как майки и бащи утешават плачещи деца, но онези бяха мънички, не негови връстници като Умбо. За мъжките сълзи беше нужно и мъжко утешение, и докато се опитваше да си припомни някакво преживяване, което да му подскаже какво да прави, Умбо сам се успокои.

– Извинявай, че се размекнах така – рече той. – Не знаех, че ще се случи. Благодаря ти, че не се опита да ме утешиш.

„Какво облекчение“ – помисли си Риг. Да не правиш нищо се оказа правилната реакция.

– Нека дойда с теб. Нямам друг приятел освен теб.

И Риг се досети, че сега, когато Бащата бе мъртъв, а Нокс беше останала далече, и той нямаше друг приятел освен Умбо. Ако Умбо наистина му беше приятел.

– Аз пътувам сам – заяви той.

– Ама това е много тъпо! – заяви презрително Умбо. – Та ти пътуваш с баща си.

– Аз пътувам сам – повтори Риг.

– Щом не можеш да бъдеш с баща си, не искаш ли да имаш спътник?

И тогава, както го бе учил Бащата, Риг отхвърли чувствата си и се замисли. Да, той беше обиден и сърдит, скърбеше и бе преизпълнен от злоба и ядосан от това, че по ирония Умбо сега го молеше за помощ, след като едва не го убиха заради него. Но това никак не му помагаше да избере най-мъдрото решение. „Дали Умбо ще бъде надежден? В миналото винаги беше и явно наистина съжалява, че ме наклевети. Дали е достатъчно издръжлив за моето пътешествие? Нямам нужда от него. Имам достатъчно пари за странноприемници, ако времето се развали. Дали ще ми е от полза?“ За двама силни млади юноши обаче по пътя щеше да е много по-безопасно, отколкото за само момче. Ако се наложеше нощем да се стои на пост, щяха да са двама и да се сменят.

– Ти можеш ли да готвиш? – попита Риг. – Аз винаги мога да хвана някое животно и да го изядем, но... месото си иска подправките.

– Ще се наложи да го правиш ти – отвърна Умбо. – Никога не съм готвил.

Риг кимна.

– Какво умееш да вършиш?

– Да сложа нова подметка на обувката ти, когато старата се протрие или шевът се разпори. Ако ми осигуриш кожа и дебела игла.

Риг не можа да се сдържи и прихна.

– Кой води на път със себе си обущар?

– Ти – отвърна Умбо. – Заради старото време, когато пречех на хлапетата да те замерват с камъни, защото си бил диво момче от гората.

Вярно беше – Умбо го беше пазил в онези стари времена.

– Нищо не обещавам – заяви Риг, – но можеш да тръгнеш с мен и в края на всеки ден ще обсъждаме дали върви или не.

И той закрачи дръзко по гигантския поток от древни дири, който струеше напред и назад по пътя като река, течаща едновременно и в двете посоки. Сега, когато знаеше, че всяка диря всъщност е сянка на истинския човек, който е минал оттук, той не можеше да не си представя, че го носи поток, но и че в същото време се бори да плува срещу течението.

Умбо трудно успяваше да не изостава.

– Бързаш ли за някъде? – попита той, щом го настигна и затича до него. – Или си размислил и нарочно избързваш пред мен?