Следотърсачът

Според този начин на мислене Умбо можеше да жали за брат си колкото си иска, но Риг не биваше да лее сълзи за Бащата, защото там, където той умря, нямаше никого. Ала не беше в настроение да се кара. Днес им предстоеше дълъг път, а Умбо не беше свикнал да върви и последното, което им трябваше, беше да почнат да се заяждат още в началото.

– Яж – подкани го Риг. – Или размажи храната по косата си, или прави каквото си щеш, но да приключваме. Слънцето вече изгря и сме загубили поне половин час за път, а скоро на друма ще излязат и още хора.

– Ама ние избягваме ли ги? – попита Умбо.

– Аз – да – отвърна Риг. – Поне ако идват от Водопаден брод, за да ме търсят. Или пък да търсят тебе. Ами странниците, дето идват от другата посока, какво ще си помислят за момчета, които пътуват без възрастни? Трябва да сме готови да се шмугнем в гората веднага щом някой се зададе. Тук не ми се приказва много с непознати.

– През Водопаден брод минават много пътници и никога не сторват зло на никого – възрази Умбо.

– Във Водопаден брод те са малцинство. Когато ни превъзхождат числено, може да се държат много по-различно.

– От какво те е страх?

– Да видим. Първо, от смъртта – много. И от болката. И от това, че някой може да ми вземе жалкото имущество.

Не виждаше причини да казва на Умбо за скъпоценните камъни и кредитното писмо. Законът на пътника за споделянето не обхващаше парите и други ценности.

– Дори не бях се замислял за това, преди да...

На Риг му се стори, че Умбо пак ще се разплаче, но в крайна сметка той издържа.

– Е, Умбо – рече му. – Ти цял живот си живял на село. Там е много по-сигурно, освен ако някой не те обвини в убийство и не съберат тайфа да те претрепе.

Умбо извърна очи (Засрамено? Сърдито?) и Риг изостави темата. Все още не ставаше за шеги. Бащата би разбрал, че като се шегуваш с най-ужасните неща, ти ги укротяваш и установяваш власт над тях.

– Виж... – продължи той. – Аз цял живот съм пътувал. Но из дивата пустош, не по пътища, по които минават хора. С Баща ми винаги се дръпвахме от пътя, когато бяхме натоварени с кожи, защото не сме достатъчно сръчни, за да се бием или дори да избягаме, ако не хвърлим кожите, а тогава могат да ги откраднат. Станало ми е навик – за по-сигурно. Замислих се, че не знаем какви опасности ни дебнат по този друм, но ако се придържаме към същия навик, няма да ни навреди. Ако искаш да пътуваш с мен, ще трябва да се съгласиш с това. Е?

– Ти си се крий, аз ще си стоя на пътя.

– Точно за това говорех! – позволи си Риг няколко раздразнителни нотки в гласа. – Ако останеш на пътя и с теб се случи нещо лошо, щом пътуваме заедно, честта ме задължава да те защитя. А пък аз съм се дръпнал от пътя точно за да не ми се налага да защитавам никого. Затова, ако не искаш да се дърпаш от пътя, когато ти кажа, и да се криеш, докогато ти кажа, няма да пътуваме заедно. Всеки сам за себе си! Това ли искаш?

– Не, естествено – побърза да каже Умбо. – Не исках да причинявам неприятности. Просто цялото тяло ме боли и идеята постоянно да се дърпаме от пътя и да се крием в гората не ми звучи много добре. А и ти се движиш като сенгуста, толкова тихо, че можеш да изненадаш и змия! А аз мачкам всичко наред като пияна крава.

– Никога не съм виждал пияна крава – призна си Риг.

– Значи не знаеш какво е смях! Е, много ясно, че ако някой те хване да поиш кравата с бира, ще те направят на гьон.

– Значи се наяде? Можем ли да тръгваме?

– Да – отвърна Умбо, взе малкото си вещи и тръгна, но не надолу към пътя, а право към входа на светилището.

– Къде тръгна?

– Няма да поемем на път, без да окажем почит на Светеца скитник, нали? Мислех, че снощи затова избра да пренощуваме тук – заради светилището и за да получим благословия.

За Риг нямаше смисъл да спори. Той последва Умбо вътре.

В средата на покрива бе оставен отдушник, през който влизаше достатъчно светлина, и Риг забеляза, че стените са изрисувани – не просто с орнаменти като тези, които жените втъкават в платното във Водопаден брод, но с истински човешки фигури. Не се виждаше много ясно, но все пак достатъчно, за да забележи, че един и същи мъж, или поне мъжеподобна фигура, облечена в едни и същи дрехи, се повтаря във всяка част от стената.

– Това е животът на Светеца скитник – обясни Умбо. – Ти явно никога не си го виждал, нито пък си чувал за него.

Риг обиколи наоколо и разгледа всички най-важни легенди за С. С., както вече го наричаше наум – Бащата винаги съкращаваше до инициали или акроними фразите, които според него се повтаряха твърде често. Дори и „лична кал“ отдавна най-често се превръщаше в Л. К. Тук С. С. довеждаше две загубени дечица обратно при възрадваната им майка. На съседния стенопис се бореше с мечка, която се готвеше да изяде млечната овца на бедно семейство. Всякакви храбри и добри дела.