Следотърсачът

„Докато растяхме, ги наричахме разкази за герои и ги разигравахме, докато си играехме“ – помисли си Риг. Киокай винаги настояваше да бъде мечката, главорезът или вражата войска и никога не искаше да играе спасявания, въпреки че беше най-малък. Боговете изобщо не участваха. Но не му се говореше за това с Умбо – твърде тревожно беше, че спомените им толкова много се различават.

– Хайде – подкани го Риг. – Какво трябва да направим, преди да тръгнем?

– Само това – отвърна Умбо. – Да разгледаме разказите и да си припомним Скитника светец.

– Тогава съм готов.

– Само че ти започна с втория стенопис – забеляза Умбо. – Пропусна цялото начало – как Скитника светец за пръв път се сблъскал със своя демон и се сдобил със способността да го кара да изчезне. Точно затова е способен да извърши всички тези добрини – той може да заповяда на демоните да изчезнат.

– Може? – повтори Риг. – Той още ли е жив?

Умбо се разсмя.

– Не, надали. Искам да кажа, не е въплътен в тяло. Ти знаеше ли, че някои хора разправяха, че татко ти бил Светеца скитник?

– Не, понякога го наричаха Човека скитник – поправи го Риг. – Чувал съм неведнъж и „Скиталеца по света“, но никой никога не го е наричал Светец.

– Непрекъснато си шепнеха за това – рече Умбо. – Сигурно никога не са го казвали пред теб.

– Никой никога не е споменавал...

И той пак остави гласа си да заглъхне, преди да е казал нещо заядливо като „Никой никога не е споменавал тъпия Светец смотаняк“.

Вместо да подхване кавга, Риг послушно отиде при първия стенопис и веднага забеляза, че той изобразява върха на водопада Сташи – така, както ще се вижда, ако се рееш във въздуха на три копрали височина пред него. Един мъж висеше от камък точно на ръба му, водата струеше от двете му страни надолу (поне това изглеждаше, че иска да внуши художникът), а някакъв свиреп демон клечеше на камъка и му буташе пръстите. После, пак на същата картина, която изобразяваше водопада, но малко по-вдясно, същият мъж (поне според облеклото) висеше от същия камък, но вместо демон там имаше някакво неопределимо валмо, а мъжът се беше захванал за камъка с две ръце и се набираше нагоре.

– Това е чудото, виждаш ли? – поясни Умбо. – Тоест, ако наистина никога не си чувал за него. Ако само се опитваш да ме накараш да разкажа тази история, ще ти пръдна в храната, кълна се.

– Какво чудо?

– Демонът го бутнал от скалата и Светеца скитник едва успял да се залови с една ръка за камъка. После демонът го ударил силно по ръката, а когато светецът се вкопчил в китката му, демонът забил пръсти в нея. Много хора рисуват демона с два поначало изкривени нагоре, щръкнали пръста на дясната ръка, но това е гротеска – рече Умбо.

Пръстите изобщо не интересуваха Риг. Не виждаше ли Умбо, че тази картина изобразява случилото се вчера на скалата? Но той не виждаше, разбира се. Умбо бе видял единствено брат си Киокай. Той не бе видял мъжа, когото Риг се опита да пребори, за да стигне до ръката на Киокай и да го спаси.

„Това е мъжът, с когото се борих. Той наистина е съществувал в миналото. Само че не е умрял. Когато времето отново ускори ход и аз го изгубих от поглед, той сигурно си е помислил, че се е случило чудо и човекът – или нещото, защото той така и не ме видя, главата му през цялото време беше скрита под ръба на камъка – се е смилил и е решил да го пощади. А после, като е издрапал върху камъка – колко силен трябва да е бил! – мен вече ме е нямало никакъв“.

Само че върху камъка имаше нещо.

– А какво е това? – попита Риг.

– О, това всъщност не бива да е там. То всъщност е от втората история, обаче са го сложили там, за да ни напомня за нея, та да могат да използват другите стенописи за други разкази. Това е кожа с козина.

– Кожа с козина?

– Когато Светеца скитник слязъл долу от Високата скала, бил премръзнал и уплашен. Отишъл до големия вир на реката, където край водопада трепти мъгла, и там, приклещена между камъните, намерил кожа с козина, напълно обработена и готова за използване. Тя била от демона, разбира се – демонът вече бил припознал Скитника светец за могъщ човек и затова му дарил кожата в знак на почит.

„Аз изпуснах моите кожи в това време, не във времето на онзи мъж – помисли си Риг. – Ала... Ала може би някоя кожа се е закачила за камъните горе, само за миг, и може би точно когато времето забави ход и аз се върнах назад в миналото, във времето на този мъж, течението е завлякло последната от кожите ми покрай камъка и... Не, не. Как това може да е точно същото, което аз...“

– Умбо – рече той на глас. – Аз съм демонът.

Умбо го погледна. Личеше си, че е малко сърдит.

– Това никак, ама никак не е смешно.

– Стига де, ти не каза ли, че сме си играли на С. С.?

– На какво?

– На Светеца скитник.

– Как ще получим благословия, когато ти се подиграваш и на това място, и на него, и на всичко, което е направил за пътниците?

– Съжалявам.

– Не, не съжаляваш! – сряза го Умбо. – Ти дори не се шегуваше. Наистина ли се мислиш за демон?