Следотърсачът

– Да – съгласи се Риг. – Но защо иначе съществува това светилище на човек, за когото никога не съм чувал, а ти твърдиш, че Светеца скитник и неговата история всички ги знаят. Но помня как извърших всичко онова, което се предполага, че е извършил демонът. И тъй като аз съм този, който е предизвикал промяната, който е извършил в миналото онова, което е променило всичко, аз си спомням какво е било, а всички останали – какво е сега.

– Риг – рече Умбо. – Не знам защо реших да те помоля да ми позволиш да пътувам с теб. Говори за това колкото си искаш, но нямах нужда да разбирам, че като съм спрял времето, съм причинил смъртта на Киокай. Разбираш ли? Това е единствената промяна, за която ме е грижа!

– Знам – отвърна Риг. – И мен.

И той хвана Умбо за лакътя и го поведе... не, почти го повлече към пътя.

– В името на Свете... – сепна се Умбо. – Какво правиш?

– Излизаме на пътя. На Великия северен път. Там е пълно със следи и всяка от тях е човек. Не са само няколко като там, на ръба на скалата, а стотици, хиляди, ако се върнем достатъчно далече назад. Искам ти да забавиш времето, за да мога да ги виждам. Ще ти докажа, че нищо не си измислям.

– Какво ще направиш?

Вече бяха излезли на пътя, а светилището беше съвсем наблизо. Риг посочи нагоре и надолу.

– Виждаш ли някого?

– Само едно смахнато хлапе на име Риг.

– Значи тук няма никого, нали? – Риг излезе в средата на пътя. – Забави времето. Направи го. За мен. Тук. Забави го.

– Ти луд ли си? – попита Умбо. – Аз си знам, че все някоя дъска ти хлопа. Защото ако хората добиват плът, когато забавя времето, десет хиляди пътници ще те стъпчат до смърт.

– Не, не става така. Единственият, който добива плът, е този, върху когото се съсредоточавам. Всеки друг е просто размазано петно – човек, но размазан.

– Значи твърдиш, че се връщаш назад във времето само като се съсредоточиш?

– Виж, хайде да опитаме и да видим какво ще стане. Ето, ще оставя храната край пътя, та ако ме стъпчат, всичката да остане за теб.

Защото като се замисли, Риг осъзна, че не е заставал на пътя на нито един от размазаните хора, а те можеха да са също толкова веществени, колкото и човекът от древността, когото бе съборил от камъка.

– Ей, благодаря! – възкликна Умбо. – Умрял приятел – безплатен обяд.

– Приятели ли сме още? – попита Риг. – Въпреки че си спомняш миналото съвсем различно? Никога не съм играл с теб на Светеца Скитник, играехме си на герои, това помня аз. Но поне и двамата си спомняме, че сме играли заедно на нещо, нали? Това означава, че още сме приятели.

– Да – потвърди Умбо. – Затова съм тук с тебе, мухлоглавецо, защото съм ти приятел и ти си мой приятел и между другото, много ясно си спомням как играеше на Светеца Скитник с мен и Киокай, защото ти вечно разиграваше смъртта на мечката, на вълка и на всички победени от Светеца скитник. Така беше. Значи има вариант на твоя живот, в който си живял в свят, където Светеца скитник е бил почитан от всички.

– Прав си, сложно е – рече Риг. – Сякащ съществуват два мои варианта, само че аз съм погрешният и се намирам тук, в света, в който С. С. съществува, въпреки че никога не съм живял в него, а пък онова мое аз, което е живяло в него, го няма.

– Също като онова мое аз, което е живяло в света с твоите разкази за герои, каквито и да са те – допълни Умбо.

– Забави ми времето – нареди Риг. – Хайде да пробваме и да видим.

– Киокай се уби, защото му щукна да върши дивотии. Помисли си внимателно, Риг. Не заставай в средата на пътя, ела към края. Тук, към края, хората трябва да са по-малко.

– Добре – съгласи се Риг. – Бива, правилно.

Той се придвижи към края на пътя и погледна Умбо.

– Давай.

– Не и докато ме гледаш – възпротиви се Умбо.

– Защо не? Какво, гащите ли ще ти паднат?

– Ти не ме гледаше, когато го направих горе на скалата. А и не трябва ли да гледаш пътя, да не вземе да се блъсне някой в теб?

– Умбо, не мога да гледам и в двете посоки едновременно. Накъдето и да гледам, някой ще идва иззад мен и ще мине през мен.

– И ще умреш.

– Може би – съгласи се Риг. – А може би тялото ми просто ще изчезне тук, в нашето време, и аз ще възникна в миналото като тайнствен труп. Може би ще бъда Умрялото скитащо дете и ще ми построят малък храм.

– Много те мразя! – тросна се Умбо. – Винаги съм те мразил!

– Забави ми времето.

И съвсем непринудено това започна да се случва. Умбо не махаше с ръце и не мърмореше като магьосниците, които идваха в града с пътуващите артисти. То просто започна да се случва.