Следотърсачът

– Какво искате, момчета? – попита кръчмарят по-скоро с досада, отколкото враждебно, макар и в никакъв случай дружелюбно.

– Ние сме от Юга... – подзе Риг.

Кръчмарят се изкиска.

– На челата ви пише „От горното течение на реката“, няма нужда на никого да казвате!

Изглеждаше почти толкова враждебен, колкото и лодкарите отвън. Но Риг повтори и пред него същата история, която имаше това предимство, че беше почти истинска.

– Тръгнахме с достатъчно пари или поне така си мислехме... Спяхме в гората и ядяхме животните, които благоволяваха да се хванат в капаните ми. Но тук вече няма гора, нито място за спане, което си няма стопанин или пък куче, което си мисли, че то е стопанин – изкикоти се нервно, както беше виждал разни мъже да се кикотят, но чак когато кикотът изскочи от устата му, той се сети, че това бяха глупави и страхливи мъже и смехът им винаги издаваше едва сдържана паника.

– Учуден съм, че привиците изобщо знаят какво е това пари, да не говорим пък за „достатъчно“ – забеляза кръчмарят.

По време на такива разговори Умбо обикновено си траеше, защото Риг владееше много по-добре тукашното наречие и не се налагаше да го молят да повтаря. Но дори и за Умбо в момента беше очевидно, че Риг се е озовал в небрано лозе. И затова заговори:

– Какво значи това „привици“, дето ни наричат така?

Риг с облекчение реши, че Умбо е прав – моментът беше подходящ да научат значението.

– Понякога звучи като обида, но вие като че ли нямахте такова намерение – додаде той.

– Това е просто дума – обясни кръчмарят. – Означава „Хора от горното течение на реката“. Просто тяхно старо название.

– И това е всичко? – изсумтя Умбо.

– Е, привиците не са твърде известни с ума си, с красноречието си и с достойното си облекло, така че понякога може и да е леко презрително – обясни кръчмарят.

– Ние имаме достатъчно достойнство да не пишкаме в реката, та хората от долното течение да го пият, и нямаме обидни думи за пътниците от север – отвърна Умбо.

– Че защо да имате? – отвърна кръчмарят. – А сега ще ми покажете ли пари, или ще трябва да ви изхвърля?

Време беше да покажат парите. Риг извади от джоба си монетите, които им бяха останали, и ги изсипа на тезгяха. Те издрънчаха оглушително в тихата стая. Бяха твърде много.

Кръчмарят се облещи.

Риг усети как започва да му се гади от ужас и презрение към самия себе си. Чуваше гласа на Бащата: „Не се оставяй другият да управлява действията ти“, и „Показвай малко, говори малко“. Колко още от поученията му щеше да престъпи от страх?

Кръчмарят посегна, загреба монетите към ръба на тезгяха и ги изсипа в шепата си. После отиде към края на тезгяха и отвори една врата.

– Елате с мен – подкани ги той.

Риг не беше сигурен дали той искаше от тях да се прехвърлят през тезгяха и да минат през същата врата, или да намерят друг начин. Но преди да е решил, в тезгяха се отвори една вратичка и кръчмарят им махна, а после ги въведе в малка стаичка, в която имаше само маса, два стола и някакви книги и листове на масата.

Той изсипа монетите на масата.

– Вие придадохте безкрайно нови измерения на значението на думата „тъп“ – каза уморено кръчмарят. – Кого сте обрали и защо си мислите, че няма да ви издам?

„Не оставяй другия да управлява действията ти“ – може би вече беше късно, но сега щеше да се подчини на това правило. И вместо да се оправдава срещу обвинението в кражба, Риг отново върна разговора към истински важното.

– Значи парите наистина стигат за храна и преспиване?

– Много ясно! Ти луд ли си?

– Седем реки се вляха в Сташик, откакто напуснахме Водопаден брод – отвърна Риг. – Сега тя е толкова широка, че понякога не виждаме другия бряг, и колкото по-надолу по нея се спускаме, цените като че все повече растат. В последното ханче, в което преспахме, платихме с три такива и виждате, че при тия цени парите ще ни стигнат само за още няколко дни.

Кръчмарят поклати глава.

– Измамили са ви, това е то. Платете ми един фен и можете да преспите две нощи или да преспите една нощ и да ви върна пет шеба.

Риг посочи поред монетите.

– Това се нарича „фен“? А това е „шеб“?

– Защо, вие как ги наричате?

– Спряхме да им казваме „ликът на краля“ и „ликът на кралицата“, защото ни се смееха, но никой не ни каза как им викате тук.

– Учуден съм, че още сте живи, та да го разказвате, след като вадите парите така, че всички да ги видят – отвърна кръчмарят.

– Вие казахте да ви покажем парите си – отвърна Риг.

Кръчмарят закри очите си с ръка.

– Ама че герои!

Той сложи ръка върху главата на Риг, обърна го към себе си и го погледна в очите.

– Слушай, момче, на юг може и да не са ви убили, но тук сте край реката и това е крайречен хан, а тукашните хора не си поплюват и като нищо ще те бутнат в реката, за да извадят два шеба от джоба ти, за фен да не говорим. А ако нещо ги докачиш, и за пинг ще го направят. А сега всички мъже в кръчмата знаят, че имате много пари и малко ум.

– Никой от тях не видя – заинати се Риг.

– Ти за глухи ли ги мислиш? Всеки от тях може да ти изброи колко и какви монети си изсипал само по звънтенето.