Следотърсачът

– Да кажем тогава, че са ни пребили, както казах. Аз не забравям, че сме яли бой. Помня и всичко, което сме правили, след като са ни пребили – как сме се скрили, как някой се е грижил за нас, докато пак насъберем сили, и как сме се върнали на онова място и сме си го върнали на ония. Но ти не помниш нищо. Помниш само новата случка – как те едва не са ни пребили, но някои от тях са се натръшкали с разбити колене, а останалите са побягнали. Значи... никъде не си ходил да оздравееш след побоя, защото изобщо не си пострадал. И в тази, новата история, в която не се е налагало да оздравяваш, какво си правил вместо това? И защо накрая пак си се върнал с мен да предотвратиш нещо, когато изобщо не помниш то да се е случвало? Та това е невъзможно.

– Ето как е – обясни Умбо. – Ние извършваме и двете неща, но в момента, в който им строшиш коленете, ти губиш единия спомен, а аз другия.

– Пак не става – възрази Риг. – Защото ако и двамата видим как лошите се натръшкват и си тръгнем, после трябва някак да свършим това, което сме вършили предишния път, за да се окажем на онова място в точното време и да им строшим колената. А как ще разберем кога?

Умбо се наведе и започна леко да удря чело в масата.

– Толкова съм гладен, че не мога да мисля!

– А тук е толкова студено, че не може да се спи – допълни Риг.

– И все още умеем заедно да променяме миналото, само че току-що разбрахме, че каквото и да извършим, то не е възможно да бъде извършено.

– Но все пак го вършим – рече Риг.

– Ние сме като най-безполезните светци! Можем да вършим чудеса, но те нищо не струват!

– Можем, каквото можем – рече Риг. – Аз не бих се оплаквал от това.

– Напомни ми защо не сме се върнали назад във времето и не сме обрали достатъчно хора в миналото, та да можем да си позволим да пътуваме с лодка надолу по реката?

Риг легна на пода.

– Уф, ама че студ!

– Тогава сядай обратно на стола, там е топло.

– В тази стая ще умрем! – възкликна Риг.

– Това решава всичките ни проблеми.

Вратата се отвори. Една жена, едра почти колкото ханджията, влезе с две купи с лъжици в тях.

– Като спомена светци, ето ти една светица, носеща чудото на храната – рече Умбо.

– Аз не съм светица – отвърна жената. – И Самуна ще го потвърди.

– Самуна? – попита Риг, подушил яхнията.

– Мъжът ми. Тоя, дето ви заключи тука, вместо да ви изхвърли на улицата заедно с парите ви, както бих постъпила аз.

– Той Самуна ли се казва? – попита Умбо, вече с пълна уста.

– А пък аз се казвам Подмокрената. Смешни ли ви се струват тези имена?

– Не – сдържа напиращия смях Риг. – Но наистина ми е чудно как сте се сдобили с тях.

Тя остави купите, прихвана момчетата за раменете и ги настани на столовете.

– И двамата идваме от едно село далече в западната пустиня. Нашият народ дава имена на децата си до залеза на следващия ден и ги избира по това какво правим или на какво приличаме, или на кого напомняме, или ги вземат от някой сън или шега, каквото им хрумне! И това име трябва да носим, докато си заслужим геройско име, което почти никой не успява. Та Самуна приличал на голям самун хляб, казал някой, а пък аз съм точела лиги, повръщала и пишкала, без да спирам, и затова баща ми почнал да ми вика Подмокрената, и в деня на именуването ми не дал на майка ми да смени това име. Набивала съм стотина души в земята за това, че са ми се присмивали заради него. Да не мислиш, че не мога да ви надвия?

– Изпълнен съм с дълбока и непоколебима вяра, че можете – отвърна Риг. – И страшно ще се старая да не си заслужа боя. Но няма как да не се зачудя защо, когато сте дошли тук, не сте си сменили името? Та нали никой по тези краища не ви е познавал?

– Да не мислиш, че сме от ония, които биха започнали на ново място, като лъжат всички наред?

– Но ако си смените името, тогава няма да е лъжа! Просто казвате: Моето име е Възхитителна дама и тъй като това вече е вашето име, значи не лъжете!

– Всеки, който ме нарече Възхитителна дама, е лъжец, та дори това да съм самата аз – отвърна тя. – А ти всеки път, като си отвориш устата, все повече си просиш боя. Следващия път просто налапай храна.

Риг се подчини.

Докато я сдъвче, преглътне и налапа следващата лъжица, Подмокрената ги осведоми, че ще им донесе одеяла, за да им е топло, докато спят.

– Много одеяла, надявам се – рече Умбо.

– Достатъчно, особено в сравнение със спането навън в такава нощ, както сте казали на Самуна, че правите обикновено.

– Да, но не ни харесва – обясни Умбо.

– На мен ми харесва – възрази Риг.

– Ама ти си луд – заяви Умбо. – Това всеки го знае.

– Лудите винаги разпознават своите – рече Подмокрената на излизане и заключи след себе си.

Когато стигнаха до дъното на купите, вече можеха и да си поговорят.

– Аз съм още гладен, но коремът ми е натъпкан и нищо повече не мога да поема – рече Умбо.

– Така се надебелява – обясни Риг. – Като продължаваш да набиваш и след като се наядеш.

– Сигурно толкова ясно си спомням глада, че засищането не може да го утоли.

– Ако хората от Водопаден брод си кръщаваха децата като в селото на Самуна и Подмокрената, чудя се какво ли име щеше да носиш... Посерко?