Следотърсачът

– А ти щеше да си Смахнатото бебе.

– Това, че съм смахнат, ми пролича много по-късно – рече Риг. – Чак след като се запознах с тебе.

Вярна на думата си, Подмокрената се върна скоро и явно остана доволна от това, че толкова бързо са си изяли яденето. Не че видът и говорът º изразиха някакво задоволство – единствената º забележка беше:

– Ако сте се натъпкали толкова бързо, че ви се додрайфа, гледайте да е само върху одеялата, та да не ми се налага да стържа драйфано от пода, докато тук не замирише на прясно отсечени трупи!

– Като влязохме тук, миришеше много по-лошо! – опъна се Риг. – С нас направо ухае!

– Само заради това се радвам, че сте дошли. Съблечете тия мръсни от пътя дрехи, преди да се завиете с одеялата. До последния парцал!

И тя пак излезе и отново чуха изщракването на ключалката, но едва-едва, защото в кръчмата беше много шумно.

– Тя ни харесва – рече Умбо.

– Знам, и аз го усетих – потвърди Риг. – Много се радва, че сме тук. Направо ни обича като свои деца.

– Които е убила и накълцала в яхнията.

– Много бяха вкусни.

Риг се съблече и въпреки че му стана много студено, обещаващият вид на одеялата го насърчи. Бяха такъв огромен куп, че не му се налагаше да се гуши в Умбо, за да не мръзне, и това щеше да е приятно разнообразие, защото в гората Умбо много се въртеше насън и двамата се будеха вцепенени от студ по пет пъти на нощ.

Вратата се отвори.

– Ей, ама тука сме голи! – възнегодува Риг, а Умбо само придърпа едно одеяло да се покрие.

Подмокрената остави едно нощно гърне на пода и рече:

– Като го ползвате, гледайте да не го разлеете, и в името на Светия паяк, затваряйте го добре с капака, като си свършите работата, иначе никога няма да прогоня вонята от тази стая.

Тя остави до гърнето една кошница, пълна с големи листа.

– И тях пускайте в гърнето, след като ги ползвате.

– Във Водопаден брод, откъдето сме ние, акото ни не мирише – рече Умбо.

– Сигурно си мислите, че и дъхът ви не мирише.

Тя затвори вратата и пак заключи.

Двамата ползваха поред нощното гърне и като свършиха, се съгласиха, че добре затвореният капак е отлично хрумване.

– Листата ми харесаха – рече Умбо. – Много по-меки са от всички, които ползвахме в гората.

– Ще се постарая да разбера от какво дърво са, и ще си ги влачим след нас в голямо гърне на колелца.

Постлаха си със сгънати на две одеяла и се завиха с още по две. После лежаха и трепереха, докато се сгреят под завивките, и заспаха.

Глава 6

Подмокрената и Самуна

Оставаха още два дни до скока в гънката, когато Рам изведнъж се свести, завързан за креслото. Заменимият бе коленичил пред него и го гледаше в очите.

– Заспал ли съм? – попита Рам.

– Ние прескочихме гънката, Рам – отвърна заменимият.

– По график, а аз просто не помня последните два дни? Или по-рано?

– Ние генерирахме седмото поле с неправилна структура и гънката се появи четири стъпки по-рано от предвиденото – обясни заменимият.

– Гънката или просто някаква гънка? – попита Рам.

– Беше гънката, която искахме. Ние сме точно там, където трябваше да попаднем.

– Каква удобна грешка – рече Рам. – Неволно задействаме създаването на гънката четири стъпки по-рано и въпреки това тя ни отвежда до крайната ни цел.

– Всички гънки, всяко неправилно структуриране на полетата, всяко наше действие – всичко беше поляризирано, така да се каже. То винаги ни насочваше точно натам, където искахме да отидем.

– Значи на времепространството, колкото и непослушно да беше то, изведнъж му хрумна да ни изпревари със скок?

– Ние попаднахме сред засечка – отвърна заменимият. – Опитвахме се да го избегнем, защото не знаехме какво ще ни се случи, ако попаднем в засечка. Повечето компютри предвиждаха, че корабът ще бъде разглобен или унищожен.

Рам преглеждаше данните, които се получаваха от всяка част на кораба.

– Но нищо такова не се случи. Все още сме невредими.

– Нещо повече от невредими – отвърна заменимият.

– Как може да си повече от невредим? – попита Рам.

Подът беше корав и в стаята беше студено, но не толкова както в гората, и постланото одеяло беше по-меко от земята. Риг се събуди по-отпочинал от много дни насам и пак се зарови в одеялата, за да види дали не може да дремне още малко.

– Взели са ни дрехите – рече Умбо.

Риг отвори едно око. Умбо, увит в одеяло, седеше на единия стол с мрачен вид, осветен от мижавата светлина, която се процеждаше през капака.

– Сигурно за да ги изперат – предположи Риг.

И тогава се усети, че щом дрехите им ги няма, значи някой бе влизал в стаята, без да ги събуди, и е можел да вземе всичко. Изскочи от одеялата и затърси вързопа си. Беше си там, където го бе оставил, и парите си бяха там, където ги пъхна, като се съблече.

– Не са крадци – установи той.

– Това си го знаехме – забеляза Умбо.

Ключът изщрака шумно в ключалката. Снощи толкова силно ли щракаше? Не и при шума от кръчмата, който го заглушаваше... Но кога някой е дошъл и е взел дрехите им?

Подмокрената влезе – не носеше нито закуска, нито чисти дрехи, просто стоеше там и ги гледаше смразяващо.

– Увийте се в нещо и елате с мен. Веднага!