Следотърсачът

Риг не знаеше как да разбира отношението º. Изглеждаше побесняла, но и като че ли изпитваше към тях много по-голямо уважение от снощи. Когато задърпаха одеялата, за да се прикрият по-сигурно, тя извърна очи, а после, колкото и сърдита да беше, с пръст не ги пипна, а просто се дръпна настрани от вратата, за да минат.

Кръчмата беше празна – вътре беше само Самуна, който стоеше зад тезгяха, подпрял се с изпънати ръце. Пред него беше разстлана бяла кърпа. В края на тезгяха беше струпана купчина парцали, в която Риг веднага разпозна неизпраните дрехи – своите и на Умбо. Щом се приближи, той забеляза, че нещо блещука върху кърпата на светлината, процеждаща се през полузатворените кепенци. Големи скъпоценни камъни с различни цветове. Осемнайсет на брой.

– Къде е светлосиният с форма на капка? – попита той. Подмокрената го подмина, отиде при купчината дрехи и я плъзна към средата на тезгяха.

– Сам си го намери, светците знаят, че не сме го взели ние.

Риг веднага се зае да проверява пояса на панталоните, прилежно закърпен наново на местата, където е имало камъни. Самуна заговори – по-точно не заговори, а заръмжа:

– Какво значи това – носиш със себе си такова богатство, а разправяш, че си беден?

И той, също като жена си, беше сърдит, но и обзет от почтителност.

– Да ни молите за милостиня, а през цялото време да сте имали това! – додаде Подмокрената.

– Не сме молили за милостиня – отрече Риг. – Предложихме ви пари, доста пари, доколкото си спомням.

– И казахте, че ви свършват – измърмори Подмокрената. – Което не може да стане дори ако доживеете до сто години.

Риг опипа с пръсти пояса на панталоните и напипа мястото, където беше зашит светлосиният камък. Точно там си и беше, въпреки че беше по-трудно да го напипаш, защото бе закрит и от вертикален шев, заради който платът над него беше по-дебел. Извади го и го остави на кърпата.

– Това е моето наследство от баща ми – обясни той. – Той каза, че трябва да отнеса камъните в Ареса Сесамо и да ги покажа на един банкер там.

– Наследство ли? – попита предпазливо Самуна. – Ако баща ти е имал такова богатство, защо тогава се обличаш толкова бедно?

Риг разбра въпроса. Самуна го питаше дали камъните са откраднати. Но дори и да не бяха, човекът искаше да проумее това противоречие.

– Ние живеехме в гората – обясни Риг. – Ловяхме с капани животни за кожи и с това си изкарвахме прехраната. Облечен съм с дрехите, които ми вършеха работа, никога не сме имали нужда от по-хубави. За нашата работа няма по-хубави. Що се отнася до богатството, за пръв път разбрах за тези скъпоценни камъни, когато баща ми умря и жената, която ги пазеше, ми ги даде.

– Много надеждна жена е била – отбеляза Подмокрената.

– И вие сте не по-малко надеждни – увери я Риг. – Иначе нямаше да видя камъните, наредени на тезгяха.

– За тия монети, които имахте, някой би могъл да ви убие и да ви хвърли в реката – рече Самуна. – Някой би дошъл да потърси момче, притежаващо такива скъпоценности. Някой може и да увисне на бесилото. А ако аз извадя нещо подобно, кой ли ще ми повярва, че съм се сдобил честно с него?

– А на мен кой би ми повярвал? – попита Риг. – В наследството на Баща ми влизаше и писмото до банкера.

– Тогава би ли имал нещо против да видим писмото? – попита Самуна. Думите му бяха учтиви, но тонът му беше твърд, сякаш искаше да каже – сега е моментът да разсеем всички съмнения. Риг се поколеба. „Дали си мислят, че с писмото могат да откраднат и камъните и да докажат, че имат права над тях?“ Но веднага отхвърли подозрението. Ако искаха да му сторят зло, той не можеше да ги спре. Така че защо да не приеме, че са добронамерени? Или поне достатъчно добронамерени?

– Ще го донеса, във вързопа ми е – рече той.

– Не, изпрати другото момче – нареди му Самуна. – Не искам тези камъни да излизат от полезрението ти.

Умбо погледна сърдито Самуна, после и Риг.

– Можеше да ми кажеш! – тросна се той.

– Аз споделих с теб всичките си монети и всичката си храна, и всичко! – настоя Риг. – Но тези камъни не биха могли да се похарчат никъде, където сме били, и никъде, накъдето сме се запътили. Какво има за казване?

Умбо им обърна гръб и тръгна за вързопа. Само след малко се върна и го бутна в ръцете на Риг.

Риг го остави на едно столче, извади писмото и го сложи на тезгяха.

Самуна присви очи и го огледа. Подмокрената посегна и го дръпна.

– В името на всички светци, Самун, всички те знаем, че четеш толкова бързо, колкото попова лъжичка се превръща в дърво!

Тя огледа документа, като мърдаше с устни и сегиз-тогиз протананикваше нещо.

– Ясно си личи, че е подправено – заяви тя.

Самуна се изправи и изгледа отвисоко Риг.

– Ако е подправено, не съм го подправил аз – рече той. – Но жената, от която го имам, каза, че то е от Баща ми. Той никога не ми го е показвал, докато беше жив, но почеркът прилича на неговия.

Риг погледна Подмокрената.

– Вие виждали ли сте някога почерка му?

– Няма нужда! – възрази Подмокрената. – То е подписано от Светеца скитник. Това е все едно да го подпишеш „Пръстена“.