Следотърсачът

Риг нарочно не съсредоточаваше поглед върху нищо – беше доста лесно, като се има предвид какво се появи пред очите му, щом времето забави ход. Средата на пътя беше толкова замъглена, че той бе доволен, задето се е изтеглил към края. Защото тук размазаните петна добиваха индивидуалност, той виждаше лицата на хората. Само ги мяркаше, докато те отминаваха, но най-сетне си избра един мъж, чийто път не минаваше през тялото му. Риг забеляза как мъжът ускори крачка, без да се оглежда ни наляво, ни надясно. Изглеждаше като човек, притежаващ власт – беше разкошно облечен, но в някакво чудато облекло, каквото Риг никога досега не беше виждал. На хълбока му висеше закачена на пояса ножница с меч. От другата му страна, тази откъм Риг, в пояса беше затъкнат нож в кания. Риг закрачи редом с него, пресегна се, стисна ножа и го извади. Мъжът го видя и веднага посегна да го хване или да си прибере ножа, но Риг просто извъртя очи и се съсредоточи върху друг човек – жена, която бе облечена съвсем различно и затова не изглеждаше да е от неговото време.

И ето нђ, мъжът изчезна.

Риг се обърна и се завтече обратно към мястото, където стоеше Умбо.

– Готово – махна той. – Ускори ме обратно.

И отново съвсем естествено всички размазани хора се превърнаха просто в светлинни дири, а Риг и Умбо останаха на пътя сами.

Риг държеше в ръце ножа. Сега виждаше, че той е разточително украсен. Изработката на металната дръжка бе изкусна, а в нея бяха инкрустирани скъпоценни камъни, които изглеждаха равни по качество на онези, които му бе оставил Баща му, макар и да бяха по-малки. А и острието изглеждаше наточено. Усещаше го в ръката си, страхотен и добре балансиран.

– Този нож... – Умбо зяпаше предмета със страхопочитание. – Той просто... Ти просто се пресегна и той изведнъж се появи.

– Да, а когато собственикът му се опита да си го вземе обратно, изведнъж изчезнах. Също като демона.

Умбо седна на тревата край пътя.

– Легендата за Светеца скитник... е истинска случка... но демонът не е бил демон.

И тогава на Риг внезапно му хрумна нещо и той ненадейно избухна в сълзи, почти като Умбо.

– Кълна се в дясното ухо на Силбом – изрече, когато най-сетне си възвърна дар слово. – Само ако можех да не мисля за онзи мъж, той щеше да изчезне и аз щях да спася Киокай.

И тогава заридаха и двамата, седнали един до друг край пътя, осъзнали, че ако всеки от тях изобщо бе разбирал как действа собствената му магия, Киокай можеше още да е жив.

Ала също толкова вероятно беше, че Киокай така или иначе щеше да падне и да повлече и Риг със себе си. Кой знае дали Риг щеше да успее да го издърпа върху камъка? Кой знае дали и двамата щяха от скала на скала да успеят да стигнат до сигурния бряг, дори и по-голямото момче да бе успяло да изтегли по-малкото?

Риданията замлъкнаха. Те поседяха мълчаливо, а после Умбо изтърси една много мръсна дума, взе камък и го запокити на пътя.

– Нямало е демон. Били сме само ние. Ти и аз. И уменията ни са действали заедно. Демонът сме били ние.

– Може би всички демони са това. Хора като нас, които вършат разни неща, без да са наясно какво правят.

– Онзи храм отзад, той е храм на нас – рече Умбо. – Светеца скитник е бил съвсем обикновен човек като онзи, от когото си взел ножа.

– Той всъщност беше доста необикновен.

– Млъкни, Риг. Длъжни ли сме винаги да се майтапим?

– Аз поне, да – отвърна Риг.

– Да го поправим тогава – предложи Умбо. – Да се върнем във времето, преди дървото да убие баща ти, и да го спрем, да му разкажем какво се е случило и тогава той няма да се остави то да падне върху него, а ти няма да дойдеш при камъните горе над водопада точно когато Киокай...

– Има две причини, поради които тази идея никак не е добра – възрази Риг. – Първо, ако аз не съм там, Киокай ще падне. Второ, ти не можеш да го опазиш по-добре, защото аз съм този, на когото се случва промяната във времето, а не ти, и затова ти няма да знаеш изобщо какво ще се случи и ще правиш абсолютно същото. И трето, не можем да се върнем назад и да говорим с Баща ми. Нито да го изтикаме от дирята му. Никога.

– Но защо да не можем?

– Защото Баща ми няма диря. Той е единственият човек... единственото живо същество... което някога съм познавал, което не оставя никаква диря.

– Сигурен ли си?

– След десет години виждане, наблюдаване и изучаване на дирите ти смяташ, че може да греша, когато казвам, че единственият човек, до когото съм бил непрекъснато, нямаше диря?

– Но защо нямаше?

– Не знам – отвърна Риг. – Но, мисля, и двамата можем да се съгласим, че Баща ми бе наистина необикновен човек.

След това почти не си говориха. Идеята да поправят всичко известно време им звучеше привлекателно, но и двамата знаеха, че ще е твърде сложно да предприемат нещо, за да осъществят промяната. Най-вероятно щеше да стане още по-зле.

Затова си взеха нещата, Риг затъкна откраднатия преди около две хиляди години нож в пояса си и двамата поеха по Великия северен път към Ареса Сесамо.

Глава 5

Крайречният хан

– Случило ли се е вече нещо, причина за което е решението ми да навляза в гънката? – попита Рам.