Следотърсачът

– Не – отвърна Риг. – Аз съм Риг, на тринайсет години съм и съм съвсем обикновен. Истински, като всеки. Но все пак съм и човекът, когото този мъж е помислил за демон.

– Аз тръгвам оттук, преди да си ни навлякъл проклятие!

– О, сега пък С. С. може да урочасва? – попита Риг Умбо, излизайки подире му.

– Не мога да пътувам с теб, ако ще му се подиграваш така!

Тонът на Умбо беше и уплашен, и сърдит.

– Не лъжа – заобяснява Риг. – Когато се опитвах да спася брат ти, не можах, защото се появи този мъж. Висеше на ръба на камъка, обаче ръката му напълно покриваше дланта на Киокай. Затова го ударих по ръката, за да я помръдне и да не ми пречи да стигна до брат ти. Но мъжът ме стисна за другата ръка и виждах, че смята да ме издърпа – та той беше два пъти по-тежък от мен, надали ако се вкопчеше в мен, щеше да може да се изтегли върху камъка. И аз бутнах ръката му. С два пръста. За да ме пусне.

– Ти изобщо не знаеш кога да спреш, нали!

– Истината ти казвам.

– Тези неща са се случили преди триста години! – кресна му Умбо.

– Точно така – потвърди Риг. – Преди триста години. Щом го видях, го разбрах. Виждах дирята му, но изведнъж времето забави ход. Просто... забави ход. Беше пълна щуротия! И съвсем изведнъж дирята във въздуха стана плътна и се превърна в тоя, в този мъж, а отместех ли поглед от него, той се превръщаше в размазано петно – все още беше мъж, ала се движеше много бързо, появи се отново и после пак. Но когато се загледах право в него, той се задържа, заподскача от камък на камък и застана върху онзи, на който висеше Киокай. Реших, че не е истински, а само видение от миналото. И затова все пак се метнах към камъка, ударих го и го съборих. Без да искам. Мислех, че той е само.... като в сън.

Умбо вече не изглеждаше сърдит, но явно все още се страхуваше.

– Времето забави ход?

– Точно така ми се стори. Всички дири, които виждам... Не знам дали ти знаеш нещо за това, но... Аз виждам едни следи. Всеки отделен човек оставя диря след себе си навсякъде, където отиде, и аз я виждам. Но когато времето забави своя ход, за първи път в живота си видях, че дирята се състои от самия човек или от спомена за него, или нещо подобно, ускорен до такава степен, че не мога да го видя. Знам, че звучи безумно или като магия, но Баща ми каза, че си имало напълно разумно обяснение, ала никога нямало да ми каже какво може да бъде то. До вчера, разбираш ли? Когато времето забави ход.

Умбо се свлече на земята.

– Аз го направих – каза той. – Ти си можел да спасиш Киокай, но времето е забавило ход и се е появил този мъж. Само че аз не можех да го видя – откъде да знам, че е там? Не бих го направил, ако...

– Ти имаш нещо общо със забавянето на хода на времето?

– Баща ти... – отвърна Умбо. – Той ме забеляза, че го правя, когато бях малък. Затова идваше толкова често в работилницата. Когато бях малък. Обясняваше ми какво мога. Навремето можех да забавям времето само около себе си – нали знаеш, когато исках да си поиграя по-дълго. Но всъщност явно съм забавял времето за всички останали или съм го ускорявал за себе си, но бях малък и виждах, че всички останали започваха да се движат много бавно и аз имах време да правя каквото си искам. Продължаваше само няколко минути, но баща ти някак си се досети какво правя и ми даде упражнения, за да мога да се науча да го овладявам. За да мога да забавям времето точно където искам да се забави и никъде другаде. И докато тичах нагоре по Скалния път, задъхан и изтощен, и мярнах Киокай да пада, аз... го забавих. Направо го спрях.

– Баща ми никога не е казвал нищо за теб. Тоест, че можеш да... правиш такива неща.

– Баща ти никога не е казвал и че ти виждаш тези следи. Той беше човек, който можеше да пази тайни, нали?

Както никога не беше споменал, че майката на Риг изобщо не е мъртва – да, той можеше да пази тайни, и още как.

– Забавил си хода на времето?

– Ами ти си тоя, дето ми разправя, че е демонът на Светеца скитник на скалата, нали?

– Но това го обяснява – възкликна Риг. – Защо не помня нищо за този С. С. Тоест не го разбирам, но това добива някакъв смахнат смисъл. Аз бях онзи, който участва в историята. Преди ти да забавиш времето и аз да бутна мъжа от камъка, той сигурно изобщо не е падал. Сигурно е продължил да си живее живота, какъвто и да е бил той, и толкова. На мен ми се стори, че ще скочи и ще се убие, но може би това, че съм го бутнал в пропастта, го е накарало да размисли за смъртта. Може би в истинската история той е умрял там. Само че като съм го блъснал, бутал съм му пръстите и съм го удрял по ръката, аз всъщност съм спасил живота му. И нещата са се променили. И за всички останали винаги е било така. Аз съм единственият, който не помни събитията, чието случване съм предизвикал на онази скала.

– Извини ме, че ще си избода окото с пръчка – рече Умбо. – Нищо от това няма никакъв смисъл.