– Ама... – подзе Умбо.
– Ти можеш да останеш вътре, щом искаш. А аз съм свикнал да спя навън.
– Отказваш гостоприемството на светец?
– Напротив, опазвам светостта. На това място. Защото смятам цяла нощ да акам и да пишкам.
Умбо остана вътре, а Риг излезе и намери място, където да изпразни мехура си. Друга работа нямаше и затова измина обратно една четвъртинка от пътя, заобиколи и откри място, където с пръсти можеше да струпа относително меко легло от почва и листа. Ала не можеше да заспи, защото всичко беше твърде странно. Двамата с Бащата никога не бяха идвали на това място, но те рядко пътуваха по Северния път и това не беше за учудване. Тази работа със светците, боговете и демоните... Риг изобщо не помнеше да е играл игри, подобни на описаните от Умбо. А боговете и демоните бяха нещо, което хората призоваваха, но всъщност като че ли не вярваха особено в тях. „Тоест, като изпсуваш на левия тестис на Силбом, надали се шашкаш ужасно, че богът може да ти се обиди и да те накаже...“ А това открай време беше най-любимото проклятие на ковача.
Ала Умбо изглеждаше напълно сигурен, че двамата са играли на тези игри и че всички, включително и Риг, знаят за светците. Как беше възможно това? Как можеше двама души, които си бяха играли много заедно като деца, да имат напълно различни спомени за едно и също нещо?
Чу, че Умбо излезе от светилището.
– Риг? – повика го той.
– Тук съм – отговори Риг. – Можеш да спиш навън, до мен. Много по-меко е, а нощта не е студена.
– Не – отказа Умбо. – Ти къде пишка и прочие?
– Не е нужно да ходиш на същото място.
– Искам да го избегна – поясни Умбо. – Не ми се ще да настъпя нещо.
– О... След вратата тръгни наляво и ще си много далече от моята лична кал.
Умбо се изкиска.
– Лична кал!
– Така го... – ала Риг не завърши изречението. Така винаги се бе изразявал Бащата. А какво го интересуваше това Умбо? Мисълта за Баща му отново натъжи Риг и за да не се разплаче, стисна очи и се замисли за някои топологични задачи, които му бе задавал той. Визуализирането на фрактален пейзаж винаги го приспиваше супербързо, бе открил той, без значение колко го изследваш – дали навлизаш надълбоко в него, или излизаш навън за по-широк поглед, винаги изникваха нови форми, които да откриеш.
Събуди се с пукването на зората. Беше се схванал малко от утринния хлад – студено беше, той виждаше парата от дъха си. Но когато се върна на снощното място и трупна още кал, вече се беше разкършил.
Умбо още не се беше размърдал – Риг го знаеше, защото щеше да чуе раздвижването му насън и това щеше да го събуди. Затова развърза бохчичката и извади храната, дадена му от Нокс. След като бе приел Умбо за спътник, законът повеляваше, че половината храна е негова. От собствената си половина той хапна само малко. Не му се искаше да му се налага да спира и да ловува толкова близо до Водопаден брод – щеше да пести храната колкото може по-дълго, преди да започне всяка вечер да залага капани. Умбо излезе от светилището чак след като съвсем се развидели. Пъшкаше и куцукаше като сакат.
– Каменен под – отбеляза Риг. – Всеки път става така.
– Ама има стени – възрази Умбо.
– И врата, която не се затваря?
– Няма нужда да се затваря, нали светилището е под закрилата на светеца!
– А какво става, когато дойдат крадци и решат да избият всички и да им вземат всичко? Тоя светец скапаняк идва, застава на вратата и ги скапва?
– Светеца скитник! – поправи го Умбо измъчено.
– Знам, знам, шегувах се.
– Със свещени неща не бива да се шегуваш.
– Какво ти има? – попита Риг.
– Трябва да пусна кал... така ли му викаше? Ето какво ми има.
Умбо се отдалечи, а после се върна и попита:
– Храна имаш ли?
– Ти не носиш ли? – Риг предполагаше, че не носи.
– Само тази наденица – отвърна Умбо. – Сестра ми я скри в шапката ми... Изтича след мен и ми даде шапката. Мисля, че татко я удари заради шапката... защото изобщо ми е дала нещо. Но заради наденицата би могъл и да я убие. Е, не да я убие, ама... сещаш се.
– Раздели наденицата. Ето какво ми даде Нокс. Делим всичко.
– Знам правилата на пътника – рече Умбо.
– Това е твоята половина.
Умбо огледа двата дяла.
– Като ги разделих, бяха поравно – поясни Риг.
– Още са поравно, доколкото виждам. Ти ял ли си?
– Хапнах достатъчно. Искам тази храна да ни стигне за дълго.
– Какъв смисъл има да се пести храната? За да могат зверовете, които ще намерят измършавелия ти труп, да си хапнат нещо вкусничко и да не ръфат плътта ти?
– Хапнах колкото ми е нужно – рече Риг. – Често карахме няколко дни на орязани дажби само за да свикнем. Накрая чувството за глад почва едва ли не да ти харесва.
– По-гадно нещо никога не съм чувал – рече Умбо и пак избухна в ридания. Не за дълго – четири мощни надигания на гърдите, кратка буря от сълзи.
– В името на Светеца скитник, само като се сетя за Киокай, и се започва! – засмя се престорено той. – Много ще е срамно, ако така се изложа пред някого.
– А аз какво съм, да не съм пън? – сопна се Риг.
– Искам да кажа, пред някого, който не би разбрал. Някой, който не е бил там.