Следотърсачът

Риг забави крачка. Нямаше подобни намерения – но това беше темпото, с което двамата с Баща му крачеха при всяко свое пътуване. Ала малцина възрастни мъже и нито едно от момчетата с ръста на Риг не можеха да поддържат това темпо без сериозни усилия. Умбо бе здрав и силен, но беше син на обущар, селско момче. Краката му никога досега не се бяха опитвали да изминат такова разстояние, с дълги крачки, всеки час, ден след ден. Риг едва не отговори безсърдечно като Бащата – „Ако можеш, върви с мен, ако не можеш – недей“. Но защо да говори като Бащата? Риг винаги бе роптал срещу пълното му нежелание да се съобразява с неговите ръст и възраст. И затова, вместо жлъчен, студен отговор, той просто забави крачка до хода на Умбо.

През двата часа, докато здрачът обви пътя, те почти не си казаха нищо. Чувстваха се неловко – и когато Риг осъзна, че е така, защото в миналото Киокай непрекъснато беше с тях и ги заливаше с поток от бърборене, се почувстваха още по-неловко. Но най-накрая се смрачи толкова, че макар и Риг да умееше да намира пътя си сред дирите, Умбо не можеше да продължи.

– Стъмни се. Да поспим – предложи Риг.

– Ще легнем ли някъде? – попита Умбо. – Аз не мога да спя, вървейки, а не виждам наоколо хан, нито дори плевня!

– Можеш да вървиш и да спиш – отвърна Риг. – По-точно нещо между сън и вървене. Просто още не си достатъчно уморен, за да заспиш на крак.

– И ти си го правил?

– Да – отвърна Риг. – Въпреки че не върши много работа, защото не гледаш къде ходиш и много падаш.

– Точно това едва не ми се случи три пъти през последните пет минути.

– Тогава ще се отбием няколко ярда встрани от пътя, достатъчно далече, че ако минават пътници, да не ни видят.

Умбо кимна, а после – нали беше тъмно – додаде:

– Добре го измисли, като изключим това, че ще кривнем от пътя и ще вървим през къпинака.

– Приближаваме пътека.

Риг говореше за една от онези пътеки, които всички виждат. Но той знаеше за нея само защото виждаше дирите на доста скорошни пътници да кривват от пътя. Накъдето и да отиваха, всички се връщаха обратно от същото място на главния път. Не можеше да обясни откъде знае всичко това, без да каже на Умбо за дирите, които вижда, и затова не даде никакво обяснение. Изминаха само десетина крачки навътре в гората край пътя и се намериха пред мъничък храм или пък много солидно светилище. То имаше каменни стени и дебел, плосък дървен покрив, върху който растеше жива трева, за да поддържа прохлада.

Никоя от дирите, които стигаха дотук, не беше по-стара от двеста години. Светилището беше относително ново.

– Светеца скитник – рече Умбо.

– Какво? – попита Риг.

– Ние играехме на тая игра – ти си Светеца скитник или пък аз или Киокай, а останалите се мъчат да го бутнат от скалата над водопада. Знаеш.

Ала Риг не знаеше за какво говори Умбо. Надали беше особено важно, инак несъмнено щеше да го помни. И каква ужасна игра само – да си играят на падане от скалата! Ако Умбо и Киокай са си играли на това, докато Риг го е нямало там, нищо чудно, дето малкият бе решил, че няма нищо страшно в това да танцува по края на водопада.

Умбо гледаше втренчено Риг в очите.

– Ти да не си се побъркал? – попита той. – Това е нашият тукашен светец.

– Какво е светец? – попита Риг. – Преди ти се закле в един от тях... В същия? Този, скитникът?

– Свят човек – обясни нетърпеливо Умбо. – Човек, любимец на някой бог. Или поне над когото някой демон се е смилил.

За богове и демони Риг беше чувал, но Бащата нямаше търпение за подобни идеи.

– Има някои богове и демони, чиито легенди са създадени въз основа на истински събития, случили се с истински хора – беше го учил той. – А други са напълно измислени, за да плашат децата, да ги накарат да слушат, или за утеха на хората, когато ги сполети някоя злочестина.

Сега към тях се бе добавила и нова категория: светец.

– Значи този светец не е бог, а само има приятел бог.

– Или демон, който е благосклонен към него. Също като домашен любимец – освен че го измъчва, двамата ходят заедно на лов или нещо подобно. Обикновените хора просто гледат много да се пазят от боговете и демоните. Ние говорим със светците, защото те са много гъсти с властта. Но ти го знаеш, Риг. И ти си ходил като мен на уроци при пастор Хемоферон.

Риг познаваше Хемоферон, учителя на момчетата, чиито родители можеха да плащат уроците. Но никога не беше ходил при него. Бащата се бе изказал, че ако Хемоферон знаеше нещо, нямаше да преподава във Водопаден брод. И затова сам го учеше на всичко, което му бе нужно да знае.

– Да влезем – подкани го Умбо. – Можем да преспим тук, това е убежище за пътници, всички светилища на Светеца скитник са убежища за пътници. Ако оскверним мястото, ще ни застигне проклятие.

– Да го оскверним? – попита Риг.

– Ако акаме или пишкаме – поясни Умбо. – Вътре, искам да кажа.

Сега стояха в почти пълна тъмнина и само слаба звездна светлина се процеждаше през вратата. Имаше стени. Имаше и под.

– Е... – рече Риг. – По-добре да изляза, преди да съм легнал и заспал на този корав каменен под. Всъщност, тъй като не вали, предпочитам да съм навън.