Слейд

Изръмжа тихо и бързо се обърна, за да се върне при нея. Нямаше да рискува собствения си живот. Барт не му се стори достатъчно твърд мъж, за да пътува с травмите. Докато се движеше енергично, но предпазливо, за да не издаде присъствието си, Слейд взе трудно решение — ако младежът откажеше да върви с тях, щеше да го остави на мястото на катастрофата. Триша най-вероятно би протестирала. Тя имаше меко сърце и независимо от решението, което вземеше, той щеше да я спаси — дори и да му се наложеше да я удари и да я метне на рамо. Тази мисъл го накара да се движи по-бързо, за да отиде при нея.

— Трябва бързо да изчезваме — изръмжа Слейд зад Триша.

Тя подскочи, обърна глава и се намръщи. От внезапното движение рамото й изтръпна.

— Какво става?

— Шестима мъже са по следите ни. Имат оръжие и въжета. Мисля, че набавянето на тези неща ги е забавило и затова не са се спуснали веднага след нас. Там, където излетяхме от пътя, теренът е много стръмен.

— Може би идват на помощ да ни спасят — изрече с надежда Барт.

— С пушки, препасани през рамо? — изсъска Слейд. — Я, стига! Те ще бъдат тук скоро. — Той се обърна. — Ставай! Аз ще взема всичко, което преценя, че ще е полезно за оцеляването ни, и тръгваме. След малко ще се стъмни и това ще помогне да загубят следите ни.

Триша стана с мъка, после посегна към Барт да го хване за здравата ръка и да му помогне да се изправи на крака. Той обаче твърдо поклати глава.

— Не. Аз оставам тук. Тези мъже са противници на Новите видове. Ще им кажа, че съм човек и те ще ми помогнат.

— Да не си се побъркал. — Тя затаи дъх. — Те се опитаха да ни убият и ти си мислиш, че като им обясниш, че си човешко същество, това ще е от някакво значение за тези типове.

— Те мразят Новите видове, сигурен съм, че затова ни нападнаха. Може би са си мислили, че и Джъстис Норт е с нас. Те наистина го ненавиждат.

Слейд се върна с ръчната чанта на Триша. Без да я пита, прехвърли дръжките през главата и едното й рамо, като внимаваше да не постави каишката на нараненото място. Това я изненада. Очевидно бе забелязал, че тази й страна не е засегната. Той беше бесен, когато погледна към Барт.

— Ние тръгваме. Ако искаш да живееш, си размърдай задника и идвай с нас, защото мисля, че те ще те убият — изръмжа думите Слейд. — Ще умреш, ако останеш тук, хлапе. Нямам време да ти държа ръката, докато ти дойде акълът. Отказвам да рискувам живота си, или нейния, като стоя и обсъждам ситуацията с теб. Скачай на крака!

Барт вдигна поглед към Слейд.

— Аз съм човек, те няма да ми навредят. Ще извикат помощ.

— Ти ще умреш, но аз не разполагам с време за спорове. Предупреден си. Опитах се да те вразумя. Това е всичко, което мога да направя за теб. — Слейд се обърна и обхвана лицето на Триша с голямата си длан, принуждавайки я да погледне към него. Напрегнатият му поглед срещна нейния. — Трябва да се движим бързо, за да увеличим колкото се може повече разстоянието между тях и нас. Понеже куцаш, ще те нося на гръб. Бих те носил на ръце, но теренът е неравен и ще имам нужда от тях. Не спори с мен, док! Те наближават. Ако останем, ще умрем.

Тя бе принудена да се съгласи. Не се съмняваше, че тези мъже са опасни.

— Добре.

Слейд се обърна с гръб към нея и клекна. Завъртя глава да я погледне и разтвори ръце от двете си страни.

— Качвай се!

Откакто бе малко момиченце, никой не я бе носил така, но не се поколеба да се качи на гърба му. Обви леко ръце около врата му, за да не го задуши. Той притисна бедрата й към своите и се изправи. Младата жена отправи поглед към Барт, лежащ на земята.

— Ела с нас. Моля те!

— Те няма да ме наранят. Когато отида в болницата, ще се обадя в Хоумленд. Ще им обясня какво се случи и те ще ви изпратят помощ.

— Последен шанс — изръмжа Слейд и се отдалечи от джипа. — Следвай ни или ще умреш. — И той тръгна бързо през гъстите дървета, без да дочака отговора на Барт.

Глава 4

Слейд намести Триша по-удобно. Тя обви плътно ръце около врата му, в опит да се задържи и да не се плъзне по гърба му. Той пъхна длани под сгънатите й колене и ги сключи на корема си.

— Можеш да ме оставиш, в състояние съм да вървя и сама. Раната ми не е чак толкова зле.

— Така си добре. Искам да изминем поне километър, преди слънцето да залезе. Докато е светло, те ще продължават да ни преследват, затова трябва да се движим.

Със залеза на слънцето, небето над тях започна да почервенява. Излезе вятър и откъм гърба им задуха студен въздух. Тялото на младата жена замръзна отзад, но отпред, където се притискаше към Слейд, й бе горещо. Ръцете и бедрата я боляха от силата, с която го стискаше, за да не падне.

— Сигурно вече се измори, Слейд. Хайде, свали ме долу. Тежка съм. Знам, че си силен, но това е прекалено. Каза, че вече сме минали няколко километра. Поне забави темпото. Скоро съвсем ще капнеш.

— Млъкни! — нареди й той. — Опитвам да се концентрирам, като си втълпявам, че не си на гърба ми. Проваляш всичко всеки път, щом си отвориш устата.

— Благодаря.