Слейд

— Това не беше обида, все пак не си лека, колкото перце. Старая се да забравя, че те нося, искам да наложа на съзнанието и мускулите си, че не изпитват болка.

Тя прехапа устни.

— Съжалявам.

— Просто млъкни — въздъхна той.

Триша се въздържа от по-нататъшен разговор. Огледа се наоколо. Слейд преодоляваше бързо разстоянието — с дългите си крака се движеше по-енергично, отколкото тя можеше да подтичва. Намаляваше ход, само когато изкачваше хълм или трябваше да прескача паднал дънер.

Чу се изстрел, след кратка пауза — още два. Настъпи мъртва тишина.

— Какво беше това? — Сърцето на Триша заби силно.

Слейд спря, наклони глава и се напрегна.

— Сигурно са намерили Барт.

— Бяха изстрели, нали?

— Да. Три. — Младият мъж тръгна отново. — Изглежда не ги е впечатлил фактът, че той е човешко създание.

Триша не успя да спре сълзите, напълнили очите й. Тези мъже не биха стреляли по някого, ако не смятаха да го убиват. Барт беше сигурен, че те ще се смилят, щом не е от Новите видове. Той беше просто едно изплашено момче, което не заслужаваше да умре.

— Недей да плачеш за него, док — изръмжа Слейд. — Знам, че ти е трудно, но първо трябва да оцелеем, после ще скърбим. Вече не можеш да му помогнеш.

Тя се бореше срещу порива си да заплаче, разбираше, че Слейд има право. Ако преследвачите им се докопаха до тях, те и двамата щяха да загинат. Слейд ускори крачка, Триша се вкопчи в него.

Мракът падаше бавно. След време младият мъж забави темпото, но продължи да се движи.

— Как успяваш да виждаш?

Той дишаше тежко.

— Виждам много по-добре от теб в тъмнината. Зрението ми е отлично, но все още не съм намерил подслон.

— Трябва да си починеш.

Той прокле тихо и спря. Ръцете му освободиха коленете й. Триша простена, докато бавно я пускаше на земята. Изправи се, краката й трепереха. Беше толкова тъмно, че едва го виждаше. Подскочи, когато ръката му я докосна.

— Върви в тази посока. Ще те водя. Ще легнем за малко да си починем. Могат да продължат да ни преследват, ако имат фенери, но тъмнината ще ги забави. Вървях по камъните, колкото бе възможно, за да не оставям следи. Не са довели със себе си кучета следотърсачи. Постарах се да вървя, така че вятърът да духа откъм гърбовете ни, по този начин ще им е трудно да ни подушат.

Помогна й да се настани на меката трева. Тя се намести и удари лакътя си в нещо твърдо.

— Те не могат да ни подушат, Слейд. Новите видове имат тази способност, а не хората.

— Постоянно забравям — отвърна той. — Близо до теб има дърво, внимавай да не се удариш.

— Благодаря. Едва виждам в тази тъмнина. — Триша погледна към небето. — Няма дори луна.

— Гората е прекалено гъста, затова не я виждаш, но пък е добре за нас.

— Не трябва ли да се върнем по заобиколен път и да се опитаме да намерим шосето?

— Не. — Слейд се размърда и я докосна. Пръстите му неволно преминаха по гърдата й и той отдръпна ръката си моментално. — Съжалявам. Подай ми чантата.

Младата жена я взе и я подаде в посоката, от която идваше гласът му. Той я пое. Триша чу как ципът се отваря и Слейд постави нещо в ръката й.

— Това е всичко, което имаме. Трябва да пием по малко. Надявам се скоро да намерим вода.

Тя отвори бутилката и пи колкото да навлажни пресъхналото си гърло. После отпи още глътка и му я върна.

— Благодаря. Заповядай.

Ръката му докосна нейната, докато поемаше бутилката. Чу го как преглъща.

— Защо не трябва да излизаме на главния път?

— Сигурно има и други, които ни търсят. Може би обикалят пътищата и се надяват да се покажем. Поне така бих постъпил аз, ако преследвах плячка. Тук сме в по-голяма безопасност. Всички наши автомобили имат проследяващи устройства. Вероятно ще отнеме малко повече време, да ни локализират, тъй като няма сигнал толкова навътре в гората, но поне ще знаят къде да ни търсят. Джъстис е наясно накъде сме тръгнали. Сигурно вече се е досетил, че с нас се е случило нещо. Трябваше да пристигнем на местоназначението преди залез-слънце. Ще стоим тук. Надявам се, че моите хора ще ни намерят първи, преди престъпниците да ни открият.

— Мислиш ли, че твоите хора могат да ни намерят до утре?

Слейд се замисли.

— Нямам представа, док.

— Нали знаеш, че името ми е Триша. Нима ще те заболи, ако го кажеш?

Настъпи тишина.

— Няма да ме заболи.

Младата жена си пое дълбоко дъх. Беше преживяла ужасен ден, не се чувстваше добре, тялото я болеше, а стомахът я присвиваше от глад. Раздразнението й нарасна.

— Но няма да го използваш, нали? Защо се инатиш и продължаваш да ме дразниш? Какво, по дяволите, съм ти направила?

Още няколко минути преминаха в мълчание. Триша поклати глава, сигурна, че той няма да й отговори. Ръката му докосна рамото й и тя подскочи изненадано. Не беше очаквала.

— Хайде да легнем и да си починем. Трябва да поспим няколко часа, докато все още е възможно.

— Ами ако ни намерят? Не трябва ли да се редуваме и единият от нас да стои буден?

— Не. Вятърът духа към нас. Ще ги подуша, ако се приближат достатъчно близо. Ще легна до теб. Може да ме използваш за възглавница, док. Необходима ти е топлината на тялото ми, за да се сгрееш.

— Не, благодаря.