Слепота

За какво мъкнеха торбите с боб и грах, плюс онова, което бяха успели да вземат, след като имаха още толкова да вървят, докато стигнат до улицата, където живееха първият ослепял и жена му, които сега вървят тук, е въпрос, който може да излезе само от устата на оня, който никога не е познал какво е да нямаш. За дома, ако ще и камък да е, й беше казала същата онази баба на жената на лекаря, само не беше се сетила да добави, Дори и ако трябва да се обиколи светът, тъкмо такъв подвиг извършваха в момента, вървяха към дома по най-дългия път. Къде сме, попита първият ослепял, жената на лекаря му каза, затова имаше очи, а той, Точно тук ослепях, на ъгъла със светофара, Точно на този ъгъл се намираме, Тук, Точно тук. Дори не искам да си спомням какво преживях, затворен в колата, без да мога да виждам, хората крещяха отвън, а аз, отчаян, виках, че съм сляп, докато не дойде оня, който ме заведе вкъщи, Горкият човек, каза жената на първия ослепял, никога повече няма да краде коли, Толкова ни е трудно да приемем, че ще умрем, че все намираме извинения за мъртвите, сякаш предварително молим да ни извинят, когато дойде нашият ред, Всичко това продължава да ми се струва някакъв сън, каза жената на първия ослепял, сякаш сънувам, че съм сляпа, Докато аз си бях вкъщи и те чаках, мислех същото, каза мъжът й. Бяха подминали площада, където се случиха нещата, сега се изкачваха по едни тесни, криволичещи улици, жената на лекаря не познава добре тези места, но първият ослепял не се губи, ориентира се, тя каза имената на улиците, а той обяснява, Да свием наляво, да свием надясно, накрая съобщи, Тази е нашата улица, домът ни е от лявата страна, горе-долу по средата, Кой номер е, попита жената на лекаря, той не си спомняше, И таз добра, не е като да не го помня, изпари ми се от главата, каза, това беше ужасна поличба, щом вече не знаем къде живеем, щом паметта ни заспива, докъде ще стигнем така. Карай да върви, този път случаят не беше тежък, за щастие жената на първия ослепял беше дошла на похода, ето я, за да ни каже номера на сградата, та не се наложи първият ослепял да трябва да прибегне до онова, което се хвалеше, че може, да разпознае вратата пипнешком, сякаш имаше вълшебна пръчица за бастунче, едно почукване, метал, второ почукване, дърво, с три или четири почуквания щеше да му се очертае пълната картинка, нямам съмнение, тази е. Влязоха, жената на лекаря вървеше напред, На кой етаж, попита, Трети, отвърна първият ослепял, паметта му не беше толкова отслабнала, колкото изглеждаше, едни неща се забравят, такъв е животът, други се помнят, например как, след като беше ослепял, беше влязъл през тази врата, На кой етаж живеете, беше попитал човекът, който все още не беше откраднал автомобила му, Трети, беше отвърнал, разликата е, че сега не се качваха с асансьора, стъпват по невидимите стъпала на стълбище, което едновременно е мрачно и бляскаво, как липсва токът на оня, който не е сляп, или слънчевата светлина, или парче свещ, сега очите на жената на лекаря вече са имали достатъчно време да се приспособят към сумрака, на средата на пътя качващите се натъкнаха на две слепи жени, които слизаха от горните етажи, може би от третия, никой не попита нищо, наистина съседите вече не са това, което бяха преди.