Слепота

Празничен беше сутрешният банкет. Онова, което се намираше на масата, освен че беше малко, би предизвикало погнуса у всеки човек с нормален апетит, силата на чувствата, както винаги се случва в моменти на екзалтация, беше заела мястото на глада, радостта им служеше за храна, никой не се оплака, дори онези, които все още бяха слепи, се смееха, сякаш зрящите очи бяха техни, Когато свършиха, на момичето с тъмните очила й хрумна нещо, Ами ако отида и сложа на вратата на дома ми лист хартия, за да кажа, че съм тук, ако родителите ми се появят, ще могат да дойдат да ме потърсят, Вземи ме с теб, искам да разбера какво става навън, каза възрастният с черната превръзка, Ние също ще излезем, каза на жена си първият ослепял, може онзи писател вече да вижда и да смята да се върне в дома си, по пътя ще се опитам да намеря нещо за ядене, И аз ще направя същото, каза момичето с тъмните очила. След минути, когато вече бяха сами, лекарят отиде и седна до жена си, кривогледото момченце дремеше в единия край на канапето, кучето, облизало сълзите, беше легнало с муцуна върху предните лапи и отваряше и затваряше очи, за да покаже, че е нащрек, проникваше глъчка от променените гласове, улиците сигурно бяха пълни с хора, тълпата крещеше една-единствена дума, Виждам, казваха я онези, които вече бяха възвърнали зрението си, казваха я и тези, които внезапно си го възвръщаха, Виждам, виждам, в действителност историята, когато казваха, Сляп съм, започваше да прилича на дошла от някакъв друг свят. Кривогледото момченце мърмореше, навярно сънуваше, може би виждаше майка си и я питаше, Виждаш ли ме, вече виждаш ли ме. Жената на лекаря попита, Ами те, а лекарят каза, Този сигурно ще е излекуван, когато се събуди, и с останалите няма да е по-различно, най-вероятно сега тъкмо си връщат зрението, ще се стресне само нашият човек с черната превръзка, бедничкият, Защо, Заради катарактата, след всичкото време, което мина, откакто го прегледах, трябва да е като мътен облак, Ще ослепее ли, Не, веднага щом животът се нормализира, щом всичко започне да работи, ще го оперирам, въпрос на седмици е, Защо ослепяхме, Не знам, може би някой ден ще се разбере причината, Искаш ли да ти кажа какво мисля, Кажи, Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат.

Жената на лекаря стана и отиде до прозореца. Погледна надолу, към улицата, покрита с боклуци, към хората, които викаха и пееха. После вдигна глава към небето и видя, че цялото е бяло. Дойде моят ред, помисли. Внезапният страх я накара да сведе поглед. Градът още беше там.