Слепота

Сякаш първият ослепял беше изпаднал в подобен благ унес, но все пак не беше така. Наистина очите му бяха затворени и обръщаше на четенето повече от вяло внимание, но мисълта да отидат да живеят всички на село, му пречеше да заспи, струваше му се сериозна грешка да се отдалечава толкова от дома си, колкото и симпатичен да беше онзи писател, беше редно да го държи под око и от време на време да наминава оттам. Та първият ослепял беше съвсем буден, а ако е необходимо друго доказателство за това, ето я ослепителната белота на очите му, които най-вероятно само сънят би могъл да затъмни, но дори за това човек не можеше да бъде сигурен, тъй като никой не можеше да е едновременно заспал и буден. Най-накрая първият ослепял реши, че си е изяснил съмнението, когато внезапно вътрешността на клепачите му потъмня, Заспал съм, помисли, но не, не беше заспал, продължаваше да чува гласа на жената на лекаря, кривогледото момченце кихна, тогава в душата му нахлу огромен страх, повярва, че е минал от една слепота към друга, че след като е живял в слепотата на светлината, сега ще заживее в слепотата на мрака, разтрепери се от ужас, Какво ти е, попита жена му, а той глупаво отвърна, без да отваря очи, Аз съм сляп, сякаш това беше най-голямата новост на света, тя го прегърна нежно, Недей, всички сме слепи, какво да правим, Видях всичко тъмно, помислих, че съм заспал, но в крайна сметка не съм, аз съм буден, А тъкмо това би трябвало да правиш, да спиш, а не да мислиш за това. Съветът го подразни, ето един мъж, който е натъжен, както само той си знае, а жена му няма какво друго да му каже освен да спи. Ядосан, с хаплив отговор на уста, отвори очи и видя. Видя и извика, Виждам. Първият вик беше невярващ, но с втория и третия, и следващите очевидното растеше. Виждам, виждам, прегърна жена си като луд, после изтича и прегърна и жената на лекаря, за пръв път я виждаше, но знаеше коя е, и лекаря, и момичето с тъмните очила, и възрастния с черната превръзка, него не можеше да го сбърка, и кривогледото момченце, жена му вървеше след него, не искаше да го пусне, и той прекъсваше прегръдките, за да прегърне и нея, сега се беше обърнал към лекаря, Виждам, виждам, докторе, не се обърна към него на ти, както почти се беше превърнало в правило в общността им, нека обясни, който може, причината за внезапната промяна, а лекарят питаше, Добре ли виждате, както преди ли, няма и помен от бялото, така ли, Никак, ама никак, дори ми се струва, че виждам по-добре от преди, а имайте предвид, че това не е малко, аз никога не съм носил очила. Тогава лекарят каза онова, което всички си мислеха, но не смееха да произнесат на висок глас, Възможно е на тая слепота да й е дошъл краят, възможно е всички да започнем да си възвръщаме зрението, при тези думи жената на лекаря заплака, трябваше да е доволна, а плачеше, колко особени са човешките реакции, разбира се, че беше доволна, Боже мой, толкова лесно е за разбиране, плачеше, защото внезапно се изчерпа нейната умствена устойчивост, беше като детенце, което току-що се е родило и този плач беше неговият първи и все още неосъзнат писък. Кучето, облизало сълзите, дойде при нея, то винаги знае кога имат нужда от него, затова жената на лекаря се вкопчи в него, не защото не продължаваше да обича мъжа си, не защото не обичаше всички намиращи се там, но в този момент усещането й за самота беше толкова силно и толкова нетърпимо, че си помисли, че само странната жажда, с която кучето пиеше сълзите й, можеше да я успокои.