Слепота

Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота. Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. След като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.