Слепота

Внезапно отвън, навярно от атриума, който разделяше двете предни крила на сградата, се чуха гневни гласове, Вън, вън, Махайте се, изчезвайте, Не може да останете тук, Трябва да изпълните заповедите. Врявата се усили, стихна, някаква врата се затвори с трясък, сега се чуваха само някакво тревожно хлипане и разпознаваемият звук от нечие препъване. В стаята всички бяха будни. Обръщаха глави към входа, нямаше нужда да са зрящи, за да знаят, че при тях ще влязат слепци. Жената на лекаря стана, по собствена воля щеше да помогне на новопристигналите, да им каже някои мили думи, да ги заведе до леглата, да ги уведоми, Запомнете, това е номер седем от лявата страна, това е номер четири от дясната, не бъркайте, да, тук сме шестима, дойдохме вчера, да, ние бяхме първите, имената, какво значение имат имената, един, мисля, че е ограбил, друг е бил ограбен, има едно загадъчно момиче с тъмни очила, което си слага капки в очите, за да се лекува от конюнктивит, как знам ли, че очилата й са тъмни, след като съм сляпа, така ли, ами моят съпруг е очен лекар и тя е била в кабинета му, да, и той е тук, имал е контакт с всичките, да, наистина, има и едно момченце, което е кривогледо. Не помръдна, само каза на мъжа си, Идват. Лекарят стана от леглото, жената му помогна да обуе панталона си, нямаше значение, никой не можеше да го види, в този момент слепите започнаха да влизат, бяха петима, трима мъже и две жени. Лекарят каза на висок глас, Спокойно, не бързайте, тук сме шестима, вие колко сте, има място за всички. Те не знаеха колко са, със сигурност се бяха докоснали или сблъскали в даден момент, докато ги изтикваха от лявото крило към това, но не знаеха колко са. И не носеха багаж. Когато се бяха събудили слепи в стаята си и бяха започнали да се оплакват заради това, останалите веднага ги бяха изхвърлили, без да размислят, дори не им бяха оставили време да се сбогуват с някой роднина или приятел, намиращ се там. Жената на лекаря каза, Най-добре е да се номерирате и всеки да каже кой е. Спрели, слепите се колебаеха, но все някой трябваше да започне, двама от мъжете заговориха едновременно, случва се, и двамата млъкнаха, та третият започна, Едно, направи пауза, сякаш се канеше да каже името си, но каза само, Аз съм полицай, а жената на лекаря си помисли, Не каза как се казва, навярно и той знае, че тук това няма значение. Вече друг мъж се представяше, Две, и последва примера на първия, Аз съм шофьор на такси. Третият мъж каза, Три, помощник-фармацевт съм. После една жена, Четири, аз съм камериерка в хотел, и последната, Пет, секретарка в офис съм. Това е жена ми, моята жена, извика първият ослепял, къде си, кажи ми къде си, Тук, тук съм, казваше тя през сълзи, докато вървеше разтреперана по пътеката. Очите й бяха изцъклени, а с ръцете си се бореше срещу морето от мляко, което нахлуваше през погледа й. По-уверен, той тръгна към нея, Къде си, къде си, сега мърмореше сякаш се молеше. Едната ръка откри другата, в следващия момент вече бяха прегърнати, представляваха едно тяло, целувките търсеха целувки, понякога се губеха във въздуха, тъй като не знаеха къде са лицата им, очите, устните. Жената на лекаря се вкопчи в мъжа си, хлипайки, сякаш също го беше срещнала сега, но тя казваше, Какво нещастие ни се случи, това е фатално. Тогава се чу гласът на кривогледото момченце, което питаше, И моята майка ли е тук. Седнало на леглото му, момичето с тъмните очила промърмори, Ще дойде, не се безпокой, ще трябва да дойде.