Слепота

Доказателство за прогресивното влошаване на общото състояние на духа даде самото Правителство, като за шест дни смени два пъти своята стратегия. Първо, беше повярвало, че е възможно да се ограничи бедата, като се прибегне до затварянето на слепите и заразените в няколко обособени пространства, каквото например е лудницата, в която се намираме. Ала безпощадното нарастване на случаите на слепота накара някои влиятелни членове на Правителството, уплашили се, че официалната им инициатива няма да стигне за поръчките, откъдето биха последвали сериозни политически загуби, да отстояват идеята, че на семействата се полага да държат по домовете си слепите и да не им позволяват да излизат на улицата, за да не усложняват вече и бездруго тежкия трафик, а и за да не нараняват чувствителността на виждащите с очите си хора, които независимо от що-годе успокоителните мнения вярваха, че бялата болест се предава при зрителен контакт, също като лошия поглед. И наистина не би трябвало да очакваме друга реакция от някого, който, зает с мислите си, тъжни, весели или никакви, ако още има такива, види как внезапно изражението на човек, вървящ срещу него, се променя, как на лицето му се изписват всички признаци на абсолютния ужас и веднага след това неизбежния вик, Сляп съм, аз съм сляп. Нямаше нерви, които да могат да издържат на това. Най-лошото е, че семействата, особено тези с по-малък брой членове, бързо се превърнаха в семейства на слепи, като по този начин нямаше кой да ги води и пази, а и от тях да пази съседите с добро зрение. И то се знае, че тези слепи хора, каквито и баща, майка и дете да бяха, не можеха да се грижат един за друг, в противен случай трябваше да им се случи като онова на слепите от картината, да вървят заедно, да паднат заедно и да умрат заедно.