Слепота

Излязоха. Долу, във входа при стълбището, жената запали осветлението и му прошепна в ухото, Изчакай ме тук, ако се появи някой съсед, му говори съвсем естествено, кажи, че ме чакаш, като те погледне човек, не може да каже, че не виждаш, няма нужда да разправяме на всички какво става с нас, Да, но не се бави. Жената излезе тичешком. Нито един съсед не влезе и не излезе. Слепият знаеше от опит, че стълбището е осветено, докато се чува механизмът на автоматичния ключ, затова го натискаше, щом станеше тихо. Светлината, тази светлина, за него се превърна в звук. Не разбираше защо жена му се бави толкова, страничната улица беше на около осемдесет-сто метра, Ако закъснеем много, лекарят ще си тръгне, помисли. Не успя да избегне машиналния жест да вдигне лявата си ръка и да сведе поглед, за да види колко е часът. Стисна устни, сякаш го прониза внезапна болка, и благодари на Бога, че в този момент не се появи някой съсед, защото тъкмо тогава, при първата му отправена дума, щеше да избухне в плач. Някаква кола спря на улицата, Най-сетне, помисли, но като се заслуша, се учуди на работата на двигателя, Това е дизел, това е такси, каза, и отново натисна копчето на осветлението. Жена му тъкмо влизаше, нервна, разстроена, Твоят свят закрилник, добрата душа, ни е взел колата, Не може да бъде, навярно не си видяла добре, Разбира се, че съм, аз си виждам добре, последните думи й се изплъзнаха неволно, Беше ми казал, че колата е в страничната улица, поправи се тя, но не е там, или сте я оставили някъде другаде, Не, тъкмо там, сигурен съм, Значи се е изпарила, В такъв случай ключовете, Възползвал се е от твоето положение, от тревогата ти и я е откраднал, А аз не го пуснах у дома от страх, ако беше останал да ми прави компания, докато се прибереш, нямаше да успее да ни открадне колата, Хайде, таксито ни чака, заклевам се, че съм в състояние да дам година от живота си тоя мръсник също да ослепее, Не говори толкова високо, И да му откраднат всичко, Може да се появи, О, да, утре ще потропа на вратата ни и ще каже, че се е разсеял, ще се извини и ще се поинтересува дали си по-добре.

Мълчаха до лекарския кабинет. Тя се опитваше да прогони от мислите си кражбата на колата, държеше нежно ръката на мъжа си между своите, докато той с наведена глава, за да не може шофьорът да види очите му в огледалото, не преставаше да се пита как така подобно нещастие му се случи точно на него. Защо на мен. До ушите му достигаха шумовете от уличното движение, някой и друг по-висок глас, когато таксито спираше, както понякога ни се случва още да спим, а външните шумове вече да преминават през булото на полусъзнанието, в което сме обгърнати, като в бял чаршаф. Като в бял чаршаф. Поклати глава, въздишайки, жената леко го докосна по лицето, беше начин да каже Спокойно, тук съм, и той отпусна глава върху нейното рамо, без да го интересува какво ще си помисли шофьорът, Ако беше на мое място, нямаше да можеш да шофираш, помисли по детски и без да се впечатли от това абсурдно твърдение, се поздрави за това, че в отчаянието си все още е способен да формулира логични разсъждения. Слизайки от таксито, подпомогнат дискретно от жена му, изглеждаше спокоен, но на влизане в кабинета, където щеше да разбере каква съдба го очаква, попита тихо с разтреперан глас, Как ли ще съм, като излизаме, и поклати глава като някой, който вече не очаква нищо.