Слепота

Като предложи да помогне на слепия, човекът, който после открадна колата му, в момента нямаше никакви лоши намерения, тъкмо обратното, той просто се подчини на онези чувства на великодушие и алтруизъм, които, както всички знаем, са две от най-добрите черти на човешкия род, могат да бъдат открити дори у престъпници, доста по-закоравели от този, най-обикновен автокрадец без шанс да напредне в кариерата, използван от истинските собственици на търговията с крадени коли, които са тъкмо хората, възползващи се от нуждите на бедните. В края на краищата, така или иначе, не е толкова голяма разликата между това да помогнеш на един слепец и след това да го обереш и да се грижиш за някой грохнал пелтечещ старец с поглед, вперен в наследството. Едва когато приближиха към дома на слепия, в него съвсем естествено се зароди идеята, точно така, може да се каже, че е като да беше решил да си купи билет от лотарията само защото е видял продавача на билети, без каквото и да било предчувствие, купи го, за да види какво ще стане, предварително примирен с това, което непостоянната съдба би му донесла, нещо или нищо, а други биха казали, че е действал в съответствие с природата си. Скептиците по отношение на човешката природа, които са много и са упорити, поддържат мнението, че ако е сигурно, че не случаят прави крадеца, то поне е сигурно, че много му помага. Що се отнася до нас, ще си позволим да мислим, че ако слепият беше приел второто предложение на оказалия се фалшив самарянин в онзи последен момент, когато добротата все още можеше да вземе превес, става дума за предложението да остане да му прави компания, докато жена му се прибере, кой знае дали моралната отговорност от оказаното доверие нямаше да възпре престъпното изкушение и да направи така, че на повърхността да изплува всичко най-бляскаво и благородно, което е възможно да се крие дори в най-изгубените души. И накрая, правейки заключение съвсем като лаик, слепият вместо да изпише вежди, беше извадил очи, както непрестанно ни учи старата поговорка.

Моралното самосъзнание, което толкова безумци обиждат и още повече безумци отричат, е нещо, което съществува и което винаги е съществувало, не е приумица на философите от Кватернера, когато душата не е била нищо повече от смътна идея. С течение на времето, плюс акта на съжителството и генетичния обмен, накрая сме натикали съвестта в цвета на кръвта и в солта на сълзите и сякаш това не е достатъчно, сме направили от очите нещо като огледала, обърнати навътре, а резултатът е, че често разкриват безотказно онова, което сме се опитвали да отречем с уста. Да добавим, че обикновено особено обстоятелство е, че в по-несложните душевности, угризението, предизвикано от някоя извършена злина, често се обърква с древни страхове от всякакъв вид, откъдето следва, че наказанието на нарушителя накрая се оказва точно двойно на заслуженото. Следователно не би било възможно в тоя случай да се определи каква част от страховете и каква част от засегнатата съвест започнаха да безпокоят крадеца, щом подкара колата. Несъмнено не би могло да е утешително да седи на мястото на някой, който е държал същия волан в мига, когато е ослепял, който е гледал иззад същото стъкло и внезапно е престанал да вижда, не е необходимо човек да е надарен с богато въображение, за да събудят подобни мисли в него гадния и долен звяр на ужаса, ето че той вече сам надига глава. Но също угризението, задълбоченият израз на съвестта, както преди малко беше отбелязано, или ако речем да го опишем с по-изразителни средства, съвест със зъби и захапка, беше, което караше да изплува пред очите му безпомощният образ на слепия, докато затваряше вратата, Няма нужда, няма нужда, беше казал бедничкият, и от този момент нататък нямаше да може да направи и крачка без чужда помощ.