Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Неволно бе докоснал някаква невъобразима истина за случилото се. Така от бърз влак можеш да пернеш с върха на пръстите черешов клон, но няма как да спреш и релсите те отнасят нататък по поетия път, без никакви отклонения или неуместни спирки. По същия начин и съзнанието, понесло се по коловозите на избраната логика, желязно пристига до местоназначението си, изгражда изводи и тяхната материалност, подчертана от усилията за достигането им, го убеждава в правдивостта на околната действителност. Ала истината — истината е останала там, край релсите, и се поклаща на вятъра, никому ненужна… Но дори лейтенантът да бе запознат с пълните рапорти за инцидента, той никога не би ги свързал с реално състоялите се събития. За такова прозрение му липсваше едно-единствено допускане.

Твърде невероятно. Твърде фантастично. Твърде извън схващанията на всеки нормален човек. И все пак той бе докоснал истината… и тя дълго време не го оставяше на мира.

… кошмарна дреха от плът и съсирена кръв, която душата бе съблякла и небрежно захвърлила…

* * *

Ето че останах отново сама…

Той си отиде. Другите го изпратиха там, откъдето според тях няма връщане — само не и аз. Присъствах, бях тъжна, ала вярвах!… вярвах.

Чаках го. Дълго. Не идваше. И си помислих — намерил е щастието у Дома и му се радва, не може да се откъсне от него!…

А после си казах: би дошъл да го сподели, да ме успокои, че е добре… Значи… Значи няма такъв свят, в който е отишъл. Просто вече го няма.

Завинаги.

Той ме изостави. Липсва ми. Единствен като мен. Най-близък мой Приятел. Как можех да го имам по-инакво тук, където думите са за лъжене, където мълвата убива, свят, където за любов и за обида се ползват едни и същи думи, където обичта и унижението често имат едни и същи изразни средства…

Преди, когато ми липсваше, отварях папката с неговите чудновати стихове, които ми беше посветил и подарил. Пишеше ги на една машина с много изхабено от употреба „р“. Те разказваха за други светове, ала смътно, плахо… и с тъга. Като онази песен на заточениците — „От заник слънце озарени…“. Той озаряваше стиховете с носталгията си… не ги разбирах, защото ме беше страх да го приема. Признавам. Не ме е страх да призная страха си.

И да имаше Долна земя — не беше за мен.

Той ме изостави. Какво ми оставаше друго, освен да заспя отново, както преди Той да долети, преди да видя истинското му лице и да усетя полъха от крилете му, които той самият не виждаше!…

Заспа душата ми, изпадна в летаргичен мъртвешки сън по ръба на небитието.

А тялото остана. Като робот да върши всичко вместо мен…

* * *

Откосите стихнаха и граничарите се втурнаха към трупа, извъртян в нелепа поза посред разораната ивица земя между ограденото с метални мрежи пространство. Ала насреща им извикаха предупредително други войници и дори повдигнаха заплашително американски автоматични пушки.

Българите настръхнаха с калашници, но никой повече не искаше да стреля.

Почти едновременно изръмжаха пристигнали джипки от двете страни на полосата. Изскочиха офицери и завикаха през главите на войниците, чиито нерви можеха да не изтраят на напрежението и тогава инцидентът щеше да се разрасне до най-говняните възможни размери.

Българският офицер заговори на гръцки, неговият колега и противник отвърна на развален български. След няколко изречения заповядаха на войниците си да метнат оръжията на рамо. Преговорите продължиха още няколко минути, тонът взе да се охлажда и успокоява. Дори гъркът успя да пусне шега, че Варшавският договор и НАТО тъкмо са взели да си пооправят отношенията, а лошите диви балканджии… Отсреща с нервно изсмиване се съгласиха…

Изтрещя оглушителна гръмотевица и само заслепяващата мълния попречи на граничарите да се изпозастрелят.

Над залегналите противници от ниското сиво небе шупваше черно-лилав облак. Той шумеше, някакъв многотонен свист се усилваше, офицерите и от двете страни стояха с протегнати насреща си длани, прегракналите им вопли към подчинените да не откриват огън потънаха в набъбващ ромон от висините.

Удари градушка. Като сценична завеса тя падна върху браздата и само след няколко секунди подгони бойците, обезумели от свирепостта на небесата. Ледени куршуми пердашеха хората, напукаха стъклата на колите, покриха каските с вдлъбнатини. С ръце и автомати над главите всички униформени мъже се натикаха в джипките, навряха се под тях, преди някой да бъде ранен. Опулиха се към градушката. Земята бързо побеляваше, видимостта бе кажи-речи нулева, дори светкавиците не пробиваха твърдия порой, само за мигове озаряваха схлупения обзор с кървав отблясък, докато гръмотевици разтърсваха тела и машини.