Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Прозрението.

Колко странно и леко се случи.

Като изведнъж да си спомниш нещо, за което си напрягал ума да ровичка в таваните — а може би мазетата! — на паметта, нещото, което те е тормозило с близостта, но и недосегаемостта си, нещото, което е сърбяло непоносимо и най-насетне забиваш нокти, драскаш до болка, ала тя е само щрих, незначително прилагателно към облекчението — ето го, ето го това, което не ти е давало мира — леле, чак е страшно за помисляне! ГОДИНИ… да… Да.

Но нима наистина бе за добро?

Нима наистина е победа това — да срежеш с мръсно парче стъкло срасналите се клепачи… за да видиш решетките. Толкова гъсти, че едва позволяват истинската реалност да се процежда през тях, светлината отвъд да мъждука, без да ти даде ясната картина за това, което знаеш, че би могъл да видиш.

Не е вярно, че очите не виждат истината.

Сърцето също е сляпо.

И разумът — той пък е лъжецът на лъжците, защото започва преди всичко със себе си.

Затова исках да видя!

Почти успявах…

Околната действителност е истинска. Уви. Не по-малко истинска от моята. Колко лесно би било да се поддам на утешението, че тя е илюзия, плосък параван, театрален декор, който би могъл да бъде изгризан — пфу, колко невкусно нещо е този стиропор, каква постнотия и горчилка цапа езика, това са остатъците боя… Не, не става. Не може се бутна тази реалност. Излишно е да се лъжа. Разбира се, всичко тук отрича и осмива Прозрението, мачка го и го задушава в праха си. Истината се свива като някаква твар в потайни цепнатини, крие се… Нима истината престава да съществува, когато никой не знае за нея? Дори да я обяви за лъжа — все пак я забелязва?… Така е още по-отчайващо — забвението, равнодушното крачене покрай ѝ. А тя седи на тясно в дупката, където поне няма да бъде стъпкана просто поради невнимание. Нима истината трябва да плете някакви оправдания? Да се примирява? Да храни унизителна надежда в илюзорността на този свят, а с това да мами себе си, че ако почака достатъчно, бутафорното пространство-време ще прогние, ще овехтее, ще се разпадне… и чак тогава може да изпълзи на слънце, да си поплаче за първи път със светлите сълзи на радостта, да избърше сгърчените си криле. Горките, под засъхналите презрителни храчки те приличат на есенни ланшни листа…

Само че аз зная — всичко е истинско: и затворът, който за местните създания е тяхна собствена вселена, и свободата, която е отвъд.

И каквото и да се случи — аз зная! Каквото и да ми казват, каквото и да си казвам сам в миговете на слабост, готов да се предам и повярвам в собственото си несъществуване — аз ще знам, че това не е така. Нищо общо с вярата. Вярата не търпи знаене, изтощава се от съмнения и се сърди на доказателства. Просто не съм като вас. Не съм повече. Не съм по-малко. Инакъв. И някой ден вероятно ще ме принудите да призная, да отрека, да умра… но аз… ще зная…

И затова не отхвърлям това бреме — да знам, нито ще потисна произтеклото от ситуацията страдание. И без това няма да го разберете — и тежестта, и постъпките ми да не го хвърлям по дяволите, защото тогава ще трябва да прогледнете… а после ще се уплашите. Макар според мен да няма от какво. Ала… защо да обяснявам. Никой не го иска, дори когато ме питат. Въпросите често се задават, та с тях да се запушва устата.

Ако някога се освободя, няма да ме накарате да млъкна и с азбестово одеяло.

И затова пазя мъката си.

Може би от нея ще успея да направя маса полезни неща. Да изплета въже от тягостните ѝ седмици и месеци. От коравите ѝ пипала, които отчоплям от гърлото си, може да стане прекрасна пила за решетките. С тежките ѝ буци, трудни за преглъщане, е възможно да се доразбият стените.

И тогава… тогава ще ви кажа сбогом.

Защото отивам Вкъщи.

… Още никога не съм бил там…

* * *

Когато оскотялата войска се прибра за поредното си преспиване в бърлогата, пред бараката стоеше „уазка“. Дневалните правеха ограда от бодлива тел. Уморените момчета в униформи бяха облаяни, но не радостно и не от кучето, за което престоят им тук бе същинско щастие, а от довтасалия на проверка майор. Под словесния му огън попаднаха и старшините, и лейтенантът. Два часа войниците се занимаваха с вътрешния ред, докато обектът не стана „образцов“. Майорът не остана доволен, но все пак си замина.

Гневът му бе разпален още от момента на пристигане в района на гарата, в дванайсет и трийсет на обяд. Часовите спяха толкова дълбоко, че той четвърт час блъска по вратата и накрая стреля с пистолета си в прозорците, намиращи се под самата стряха. Но даже след гърмежите дневалните бяха събудени от безродния Шаро, който за благодарност получи безмилостен шут в ребрата от проверяващия.

Майорът записа имената на издънилите се войници, обеща им по десет денонощия арест (в началото се пенеше за военен съд, но се смили, като подчерта, че няма откраднато имущество. „Кой би го откраднал, няма жива душа наоколо“ — помислиха си злобно и войниците, и старшините, и самият старши лейтенант) и чак тогава отпраши.