Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Всяка сутрин два бордовака ЗИЛ-131 чакаха момчетата на някаква забутана и навярно от десетилетия изоставена железопътна гара с един-единствен прояден от ръжда коловоз, който свършваше под куп траверси, с годините потънали в хълмче от пръст. В бараката до релсите, която вероятно бе бивш склад, сводната работна група нощуваше. Всеки ден в „лагера“ оставаха двама души да се грижат за печката и чистотата в импровизираното „спално“. Те трябваше и да охраняват обекта, въоръжени с автомати. Обикновено щастливците проспиваха целия ден зад залостената врата на тухлената съборетина.

В пет и петнайсет ранни зори камионите потегляха и около шест-шест и нещо пристигаха на място. Войниците скачаха от тях сънени и мрачни, пушеха по цигара, строяваха се в колона, нарамили кирки, лопати и термоси с горещ чай. В брезентови мешки носеха омръзналите им до смърт консерви и по един хляб на човек дневно. Хлябът бързо ставаше твърд като буца и абсолютно негоден за ядене, затова по-голямата му част се излапваше на вечеря, когато бе пресен и към него имаше топла храна. Сухите остатъци се преглъщаха през почивките след обилно топене в соса на консервите, често загрявани — по желание — с бензиновата лампа на старшините.

От мястото на стоварването към проклетия изкоп колоната стигаше пеш през гората. Вървяха на фенерчета през калта. После местеха в тъмнината маскировъчни мрежи, с които прикриваха работата си откъм границата, макар че до нея имаше десетина километра.

Закусваха набързо и вече имаше достатъчно виделина да започват. Тъпото скотско блъскане в земята продължаваше с две почивки до вечерта. Ако валеше дъжд — обтягаха брезентови платнища и продължаваха под тях. Младежите вече не роптаеха. Когато изобщо се случваше да отворят уста, само псуваха. От време на време лейтенантът и фатмаците хващаха инструмент, колкото да се поразкършат и загреят. Това не им печелеше никакво уважение. Войниците просто не обръщаха внимание на началниците си, а продължаваха сляпо и злобно да раняват земята, да вадят каменните ѝ кости, да режат с белове и кирки сухожилията ѝ от преплетени корени. Сиво кално небе над безлистни дървесни корони, кафяво-сива кална почва и три дузини момчета в кални шаячни униформи. Тъмносиви шинели висяха на черни клони, също там жълтееха токи на колани и като капки кръв или горски ягоди червенееха петолъчки на кепетата.

Ако силно застудяваше, лейтенантът с намусена физиономия сипваше бутилка „Слънчев бряг“ в баката с чай. Алкохолът никак не радваше войнишките сърца, но сгряваше тялото, съживяваше мазолестите ръце. Къртовският труд продължаваше до здрач. В последния час от работния ден момчетата почти без резултат човъркаха земята, офицерът щъкаше по целия участък и тихо, през зъби, им се караше.

Най-сетне команда „отбой“! Облекчение, но не и радост, защото утре пак щеше да бъде същото, предизвикваше командата за строяване. И ако сутринта колоната вървеше без следа от ентусиазъм, то вечерта войниците направо се влачеха. Въпреки заповедта, пушеха по пътя, криейки огънчетата в ръкавите. Лейтенантът неизменно им правеше забележка.

Колоната, не само безмълвна, но и с парализирани мисли, стигаше до камионите.

Въпреки друсането по горския път, всички заспиваха, подпрени на кирки и лопати. А возенето по шосето до временната им казарма сякаш бетонираше съня и когато пристигаха на гарата, поне двайсет минути никой не помръдваше. Началниците вече се бяха отказали да закачат войниците, които скоро сами се събуждаха и като сомнамбули се изнизваха изпод брезента на каросериите към бараката, влачейки инструментите си. Дневалните, малко по-свежи от завърналите се, живо сервираха докараната храна върху сандъци и поставяха сгъваеми столчета от зелени тръби и брезент, обикновено използвани от радисти във фургони-апаратни. Старшините — те бяха шофьори на ЗИЛ-овете — теглеха чоп кой да остане тази нощ при войниците. След вечеря следваше бързо строяване, старши лейтенантът сухо съобщаваше някакви проценти свършена работа, изреждаше по фамилии отличилите се, както и заслужилите мъмрене, без да става ясно кой в коя категория попада. Кратко дрезгаво „ура“ съпровождаше свалянето на знамето, войниците се прибираха в бараката и се просваха върху шалтетата. Лейтенантът заминаваше нанякъде със свободния фатмак — неясно къде, но кой знае защо младежите бяха убедени, че по курви, — а дежурният старшина избираше от списъка двама, които да пазят спящите. Съответно на следващия ден пазещите трябваше да остават за дневални, но и те обикновено заспиваха, прегърнали незаредените си пушки, разчитайки на краставото, изключително неспокойно куче, пристанало към „сборния взвод“, както предпочиташе да нарича подчиненото си сборище офицерът.

Голата крушка в бараката гаснеше, бързо стихваха апатичните разговори между войниците.

Настъпваше непрогледна тишина, само псето проскимтяваше, когато часовият го изпъждаше в просъница изпод наметнатата върху шинела си шуба.

И на следващото утро отново.

И пак.

И пак.

Изкопът сякаш нямаше край.

Но ето че един ден стана по-различно.

* * *