Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Къде се намира пътят, ключът, отговорът? Как?… Отново безсмислен шум и разсъждения в омагьосан кръг, при който вместо истината захапваш собствения си задник… или опашка… ъъъх, пак се изплъзна…

Между другото, за задника. Моят вече се е изръбил от седене на парчето бетон там, където на нашето игрище би трябвало да има трибуни. Самото игрища прилича на обикновена ливада, в края на която спокойно пасат крави. Но е време за мач — събират се местните любители-футболисти, хлапаци и мои връстници, идват и мъже, които са отчували дъщери-моми за женене — всички пристигат по къси гащета, някои тресат кореми. Разпределят си изтормозените черни и бели фланелки с протрити номера. Сега ще теглят чоп кой за кой отбор да играе. Ето го и дядо Фимчо — крета с бастуна. Най-върлият запалянко. Днес обаче ще е разочарован — нашият доморасъл мургав Пеле си набоде крака на ръждив пирон и от огорчение дори няма да се мерне на „стадиона“, защото за него е мъка да гледа, щом не участва.

Селски съботен следобед.

Той превзема физическото пространство на размислите ми, измества ме. Трябва да вървя, ставам излишен…

— Мараба, Ванко, хайде да ритаме! Или имаш работа да чуваш? Аре бе! Падналите черпят у Начовата кръчма!

Повечето вчера са взели заплата.

Ха! Аз търся себе си, те ме викат да ритам топка. Егати. Наистина ли живеем в един и същ свят!?

Ммм… защо пък не? В спорта и любовта е тъпанарско да си зрител. И си нула като отсъстващ.

Макар че античният мъдрец Питагор още преди две хиляди и петстотин години е казал: животът е игра, едни идват да се състезават, други — да търгуват, а най-щастливите пристигат да наблюдават…

Хвърлям в шапката пет стотинки. Капитани са баджанаците Ставри и Стоян, вечните съперници навсякъде, и от това — неразделни дупе-гащи. Известен майтап в махалата е как баджанаците се препират на чашка чия съпруга е по-хубава и блага по нрав. А са женени за близначки, които и като характери, по-точно проклетия, са досущ две капки вода.

Хм… възможно ли е близнаците да делят една-единствена душа?…

Докато отново умувам над отвлечени материи, капитаните бъркат един след друг в шапката и вадят чоповете. Радостни или разочаровани възклицания съпровождат разделянето ни на два отбора. Нахлузваме фланелките и вместо загрявка си разменяме закани с противниковия тим.

Играта започва.

Не — продължава. Животът е движение и бяг. И, колко смешно, тичане подир една празна топка.

Ах…

Дай пас бе, левчо! Глей к’во изпусна!! Абе как се озовах в най-жалкия отбор за този мач!!! Ъх, Божееей!…

* * *

Безлунна нощ, забулена в облаци. По коремите им играе отблясък на голям град и затова на върха на могила, за която се твърди, че била тракийски погребален хълм, само съвсем отблизо са различими две сенки. Единият силует е черен и плътен, принадлежи на млад мъж.

Другата сянка би се изгубила при по-силна светлина. Мъждука като езиче на старо гробищно кандило, трепка точно както звездният куп Плеяди — в очите на човек с по-слабо зрение. Сякаш е пара от устата в безлунна нощ. Стройна безплътна снага на жена, вероятно красива, ала дори младежът, който стои до нея, не е в състояние да съзре чертите ѝ. Прозирният силует се клатушка над дупка, в която се крият полски мишки или смоци и гущерчета. И говори. Тихо реди слова пред младия мъж, а той слуша. И навярно едва я чува, защото буквално крачка встрани — и гласът ѝ се сплита с шумоленето на близката ивица тополи. Край събеседниците обаче вятърът кротува.

Младият човек пристъпва от крак на крак. У дома му лежи повиквателна. Датата да се яви в родната казарма е осми септември. Не са го забравили във военното окръжие, ох не. Младежът не разполага и с две пълни седмици да се наживее и налудува преди закъснялата военна служба. Но и не иска. Чака датата почти нетърпеливо.

Жената-видение свършва монолога си и задава въпрос, на който той отвръща:

— Да, запазихме кръчмата в нашата махала. Тържеството ще е след пет дни.

Произнася думата „тържество“ язвително, жлъчно. Сеща се за разнесените покани — идея, която би му се сторила забавна при други обстоятелства, да речем миналата година… Върху картичките са нарисувани зайци в униформи и кепета, с моркови вместо пушки на рамо. Гримасата му потъва в тъмното.

— Таиш надежда за някакъв обрат — изрича жената. — Войниклъка си възприемаш като избавление. Ала то е бягство.

Той премълчава, извръща лице към града. Блестят отражения в зениците му.

— Трябва да се овладееш — настоява жената. — Сега, след като ти разказах и ти открих цялата истина! Защото не можеш избяга от себе си.

— А какво да правя? — пита младежът глухо.