Слънце недосегаемо (роман-изповед)

„Слънце недосегаемо“ е… приятел.

От онези, с които си говориш нощем, край лагерния огън, в чийто пламък повърхностите се стопяват и остават съкровеностите, остава твоят собствен пламък… ти. Под звездното небе, което те зове да се издигнеш — на змейови криле, или на тия, дето носиш вътре в себе си. Преди да те унесе сънят, когато границите се размиват и не делиш света на „невъзможен“ и „възможен“, а просто… просто гледаш.

Той е приятел: Споделя ми истории, които хем звучат вълшебно, хем зная, че са истински, извървени, прелетени, лично. Учи ме — ненатрапчиво, черпейки от опита си… всъщност усещането е, че черпи мен. Спорим, не за да ме пребори, а да се доближим, и двамата, до истината — някоя по-пълна, по-изпълваща, цяла и изцеляваща истина. (Наричаме я още „красота“, или „добро“…)

И, щом отворя очи в новия ден, сам съм пълен и по-цял. Стъпвам по-леко, усмихвам се по-… заразително. В мен грее слънце.

Ако и с теб така се случи, докато четеш нататък — ще ми е Радост.

Калин Ненов