Слънце недосегаемо (роман-изповед)

За пръв път се срещнах с Ники Теллалов на 11 март тази година на сбирка в софийския клуб за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. Нямаше как да пропусна сбирката — исках да се запозная с човека, който за мен е един от най-добрите съвременни български автори. Темата бе предстоящото за издаване „Слънце недосегаемо“ и Ники. Още от самото начало ми направи впечатление скромността му и липсата му на превъзнасяне. Останах очарован от неговата чистосърдечност и непрестореност: отговаряше на нерядко коварните въпроси на присъстващите искрено, без да се замисля, и когато нещо му бе неизвестно, просто отвръщаше: „Не знам“, прекратявайки всякакви по-нататъшни безсмислени дискусии. Сърдечно усмихнат, той се подписа на моето „Драконче“ (първо издание) и със своето позитивно излъчване затвърди убеждението ми, че истинският автор е преди всичко добър човек.

Какво да кажа за „Слънце недосегаемо“? То е венецът на сагата, започнала през 1998-а с „Да пробудиш драконче“ — едно от най-тиражираните български фентъзита, претърпяло досега три издания, всичките от различни издатели. Змейската сага продължи с „Царска заръка“ (2001) и „Пълноземие“ (2003). И ето, най-накрая, след толкова години чакане, мечтаната книга е в ръцете ни. Книга от една поредица, която няма аналог в българската литература. Няма друга такава, в която да се преплитат научна фантастика, фентъзи, магически реализъм, българска митология, алтернативна история… И любов. Любов, която се разгаря отвъд представите за обикновени мъж и жена. Любов, която оцелява непокътната дори през убийствените вихри на времето и безкрайните ледени простори на Космоса. Защото Любовта е по-силна дори от смъртта.

„Слънце недосегаемо“ напълно оправда и двете думи в заглавието си — минаха толкова години и перипетии, за да се създаде тази книга. Със своя обем тя буквално изглеждаше недосегаема. Тъжно е, че тъкмо заради обема никой не се реши да я издаде толкова време. Трогателно е, че фондация като „Човешката библиотека“ не се уплаши и се захвана с кански усилия и несломим инат да я направи реалност. Този роман заслужава повече от всеки друг да е в ръцете на българския читател. Никой вече не пише толкова дебели книги. Никой вече не пише толкова добри книги. Това е истината. И стигаме до другата част от заглавието — слънцето. Подобно на животворното небесно светило, романът ще стопли сърцата и душите ни, ще ни помогне да избягаме от сивото ежедневие и да се впуснем в един приказен свят, от който накрая няма да искаме да си тръгнем. Ще ни се иска да останем да живеем в него завинаги. Затова четат читателите — заради насладата и изпитаното удовлетворение. Затова пишат писателите — за да направят себе си и околните по-щастливи и по-добри, по-богати духовно.

Прочетете тази книга. Тя не е само кулминация на змейската сага, не е просто най-добрата книга от поредицата. Тя е личният шедьовър на автора, неговият Magnum opus, връх в творчеството му, и доказва, че българската художествена литература, била тя приказна или фантастична, е все още жива.

А както казва Чарлз Буковски:

„Художествена литература? Тя е подобрение на живота!“

Бранимир Събев