Читаем Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

<p>Встъпление</p>

„Надеждата в цъфтеж е вечен.“

Айзък Азимов

„Вы в огне да и в море вовеки не сыщете брода…“

Владимир Высоцкий, 1976

► 1989 година:

Мъчех се да разбера. Търсех, като прескачах от себе си към не по-малко неясното вън. Всичките тези обикновени случки, явления… Понякога откривах нещо необяснимо и загадъчно в най-простичките процеси.

Е, и?

Собствените ми мисли ми пречеха да узная. Опитвах се да ги изключа. Не твърдя със сигурност, но веднъж за малко успях. Ала празнината не ми даде друго, освен по-голямо желание да намеря своето място, направо стръв за търсене!…

Но защо толкова исках това? Нима има нещо, от което да не съм доволен в живота? Не от постижения, резултати, спечелени точки, оправдани или излъгани надежди, осъществени или провалени малки и големи планове. От самия живот като такъв.

Не. Нямах ясно формулирани възражения. Всичко си бе наред. Наистина.

Но нещо липсваше в същността. Иначе откъде извира това мое усещане за чуждост? Не, не е точно това… Нямаше думи, с които да го изразя.

С часове си повтарях по най-глупав начин въпроса „Кой съм аз? Защо съм аз? Какво съм аз?“, сякаш някаква мантра, с надеждата че щом изреченията се превърнат в празни звуци без смисъл, ще изкристализира само чистият и верен, истинският въпрос, който сам по себе си е отговор…

Не съумявах да стигна до него.

Чувствах, че е необходимо да ида… отвъд себе си?

Бях сигурен, че ако не по-добре, там поне щях да съм… естествен.

Идиотско ли е всъщност подобно желание? Слаб израз. Копнеж, жажда! И това пак са бледи сътресения на въздуха, който минава през гласните струни от дробовете. Даже мисълта, емоцията, както щете, и тя е една прекалено фина материя, невпрегната стихия, неосъществена насочена енергия, която да задвижи…

… преобразяването? прераждането? ВЪЗраждането?

Уф да те…! Посоката отново се губеше и силата се разпиляваше в пустота.

Нуждаех се от докосване, ужасяваше ме перспективата да прекарам целия си живот в плен на някаква заблуда, илюзия, че ще преследвам нереален извън душата си свят?!…

Все пак естествено е за всяко живо същество да се стреми, дори безсъзнателно, най-вече така де, инстинктивно, към максимално благоприятна за него среда. Затова и нощната пеперуда хич не е тъпа, когато лети към светлината. За нея светлината е добро, нейният живот. А дали това ще е слънцето, или електрическа крушка, или газена лампа, свещ, отворена вратичка на пещ — друг въпрос… Превъзходен пример за истинска цел и лъжливи ориентири. Как би могла пеперудата да ги различава, без да опита?! А и в някои случаи, като отворената печка, хванеш ли пътя, не можеш се отказа, защото потокът въздух не ти дава да спреш на прага, измамната светлина увлича, притегля не само съзнанието, но и самото тяло, а слабите криле не съумяват да се противопоставят на засмукващия вихър…

Накрая цвър и край.

… Не бях ли аз такава пеперуда? На всичко отгоре привлечена от пламъка, запален в собственото ѝ въображение.

Смятах, че нямам въображение. Просто забелязвах връзки между разнопосочни и несъизмерими неща. Не прилики, не подобие. Връзки. Не успявах да го обясня на околните. Не можех да го обясня дори на себе си, щом прибегнех до думи, до нещо назовавано. Нека и не гласно. Мислено.

Отново разпадане в пустота. Този ключ не е от тази брава.

Струва ми се, проумявам стъписването на онзи будистки монах, който се питал дали е човек, сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, сънуваща, че е човек… и все не бил сигурен кое е вярното. Кое е обективното, независещо от мисълта — като кварките, протоните, неутроните, звездите и галактиките?

Та за разлика от монаха, аз се бях оплел още по-отчайващо. Бях като човек, който сънува, че е пеперуда, сънуваща, че е човек… Или наопаки? По дяволите…

И все пак, не, не вярвах, защото знаех, знаенето и вярването са в различни пространства, бях убеден, че трябва, наистина има еднозначен отговор на загадката кой кого сънува и какъв е всъщност.

Трябваше да намеря начин да разпозная съня от будуването, видението от реалността. Необходим бе само алгоритъм, инструмент, нож за отрязване на лъжливото. Плевене на градината. За да се покаже винаги простата и винаги ясната истина. Истината за едно малко нещо, какъвто съм аз. Все пак за себе си съм от някакво значение, нали?

А ако приема „истината“ около себе си… може, да, защо не? Ще се покрия под уютния покрив на общоприетите представи за света и за мене си. Ще се чувствам като в атомно бомбоубежище, като мечка в зимна бърлога, като дете, скрито под одеялото от нощните си кошмари… ала комай по-скоро като някоя буболечка, която се е завила от студа със изсъхнала шумка — вятър ще повее и ето ме гол, кокошка ще ровне и ето клъвнаха ме, някакви влюбени ще се гонят под есенните дървета — щрак! с обувката… и няма ме.

В най-добрата ситуация — пак на открито. Очи в очи и насаме със себе си. И насаме с онова необяснимото, непостижимото, недосегаемото — моята тайна…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука / Проза