Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Началниците на работната група съставиха нов график на дежурствата, така че дневалните да не са толкова изтощени и поне един от тях да не заспива на пост.

Офицерът се обърна към омърлушените, едва отърсили се от апатията войници малко по-човешки:

— Няма как, момчета. Имаме срок за свършване на трасето, твърд срок. Хора повече не дават. Още малко остана. Арестите… ще направя всичко възможно да не ги лежите. Сега по същество. Ще дежурят трима стъпаловидно. Всеки следобед един заминава за лагера, за да се наспи и да е бодър цялата нощ. Сутринта друг ще е отстъпил от наряд и отива на работа. Така всеки ден някой ще замества и подменя по един от дневалните. Въпроси? Лягайте да спите.

Ала още на другия ден изпратеният следобед за наряд войник изчезна от гарата. За това старши лейтенантът научи преди края на работния ден. Времето внезапно се бе влошило свръх всякаква поносимост и офицерът изкомандва войниците да се строяват за прибиране. И тъкмо тогава дойдоха граничари и съобщиха за застрелян на граничната полоса беглец, въоръжен с автомат. Дали не е… не беше ваш?

Последвалите събития бяха хаотични, безсмислени и неприятни за всички. Лейтенантът се поокопити чак на гарата, където проведе експресно дознание. Първо, наистина един човек липсваше. Не беше от постоянната воинска част на офицера, затова лейтенантът така и не можа да си спомни лицето му. Нещо съвсем смътно изплува заради фамилията, понеже войникът бе един от добросъвестните, но лицето, лицето убягваше. Май бе твърде обикновено за запомняне. Второ, липсваше вторият автомат „Калашников“, зачислен лично на един от старшините. Фатмакът се изпоти в студа. Трето, старшината-шофьор, откарал войника до лагера, призна, че са се отбили в селото, като при това са навъртели 27 километра отгоре. Оттам войникът влязъл в пощата и говорил по телефона. Но старшината не забелязал никаква промяна в боеца.

— Какъвто си беше начумерен и изморен, такъв си остана. Купи кутия локум… преди да ходи до пощата… да, гледам, че я е забравил в камиона…

Граничарите закараха лейтенанта и един от войниците, който познаваше беглеца, на заставата за опознаване на трупа.

Но там им се наложи да почакат. Лейтенантът, въпреки вълнението и яда си, забеляза сред граничарите признаци на необяснима паника.

— Къде е убитият? — запита той.

— Ами… още не е докаран. Стана някаква чекия, да му ебеш мамата, нещо се счепкахме с гърците… И як дъжд се изсипа над мястото… Тъкмо се разправяхме с техните офицери, понеже онзи нещастник падна в тяхната ничия земя и…

— Кога сте го… застреляли? В колко часа?

Граничарят отговори с точност до минута.

Лейтенантът, превъзходен математик, бързо сметна и се опули.

— Какво… — учуди се граничарят.

— Нищо, нищо — офицерът отново придоби обичайния си израз, леко намръщен и непристъпен.

Но в главата му бръмчеше. Войникът бе тръгнал за наряд в 15:25. Да е бил в селото към 16–16:10. Около седемнайсет часа със сигурност се е намирал на гарата. И после… вместо да си почине до полунощ и след това да застъпи на пост, за по-малко от час е пробягал дванайсетте километра до границата? Какъвто е бил скапан от работа?

Тези изчисления малко го ободриха. Вероятно не ставаше дума за негов войник. Лейтенантът въздъхна с надежда. Не би могъл да бъде той. Защото тогава… следствие, неприятности. Може би край на армейската кариера. Не, не е той, слава богу. Но… липсващият човек по списък, изчезналият автомат?! Ха! Навярно киртакът се е забил в някой от полусрутените складове на гарата и сега кърти… С пушката? С всички налични бойни патрони? Спокойно. Физически не е възможно. Спокойно, всичко ще се размине.

След един час докараха тялото на убития.

Изнесоха го от джип върху гумирано платнище, цялото оплескано с кръв… Лейтенантът обаче първо се взря в автомобила.

— Стрелял ли е по вас? — посочи той „уазката“.

— Не — изпъшка старшина-школникът, докарал с няколкото войници трупа. — Градушка ни би. Леле, другарю старш’ лейтенант, не можете да си представите какво се случи…

Лейтенантът не научи какво толкова бе впечатлило фазана, но забеляза, че момчето е бяло като платно и се тресе от… страх?

Приближиха се офицери, все от капитан нагоре, и лейтенантът не можа да зададе никакви въпроси повече.

— Внесете го някъде на светло за опознаване — разпореди се началникът на заставата.

— Къде?… — плахо попитаха войниците.

— В банята! — сопна се началникът. — Тъкмо да отмиете тази… кочина.

Той стрелна свирепо старши лейтенанта с очи и посочи с ръка, пропускайки всякакво обръщение, в което имаше някакъв обвинителен оттенък:

— Натам, елате…

От загърнатото в платнище тяло стърчаха краката в невероятно мръсни цинтари. Едната гета липсваше. Миришеше на съсирена кръв, урина и изпражнения.

Миришеше на най-грозното нещо за всеки още жив — на смърт.

Лейтенантът преглътна.

— Този боец какво прави тук? — начумерено изръмжа началникът на заставата. — Ей, боец?

Войникът не съумя да издаде никакъв звук. Като хипнотизиран гледаше убития. Ръката му трепереше.

— Той ще опознава — намеси се лейтенантът.

— Вие не си ли познавате хората!?