Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Радослав откъсна взор от небето и разсеяно се втренчи в мрака отвъд рова. Най-сетне потрепери от студа, лазещ по голите му рамене. Разбира се, беше изскочил по потник, подгонен от малката си нужда. И сега лунната светлина пълзеше по врастналите в тялото му змейски люспи.

Той прокара длан по рамото си. Странно, драконовата кожа беше позагрубяла, позагубила от женствената си мекота. Вълшебно имплантираната тъкан очевидно се съобразяваше с пола на новия си стопанин. Дичо въздъхна, а после изсумтя към звездите.

Нощта бе красива. Но не го радваше.

Бе невероятно обидно — да закъсаш на прага!

Имаше късмет все пак, да не се озове по̀ на север, където в сезона на Двуслънцие валеше сняг. Пава казваше, че в Студените земи не живеели много племена. Щеше да му дойде нагорно да се скита из необитаемите простори посред зима. А така — преживя я.

Още с появата му тук се изясни, че чудодейните способности, които почти несъзнателно използваше в отвъдната вселена, сега сякаш бяха притъпени. Не съумя да помръдне с поглед дори камъче. С голяма мъка преминаваше на свръхскорост, и то на бавни обороти. Може би змейските качества се проявяваха само когато бе заплашен животът му, не по желание. Защото досега не беше имало наистина опасни ситуации. Но бе съхранил достатъчно, за да чувства неща, които преди не усещаше. Полъха на пролет, например. Зимата наистина свършваше. После обърна внимание, че и продължителността на нощите намалява. Двете слънца се бяха разминали във видимия си път в небето, раздалечаваха се. Дори без да пита, логиката му подсказваше, че в един момент изгревът на Райко ще съвпадне със залеза на Янкул и обратно. Тогава щеше да настъпи сезонът, който фаморите наричаха Няманощие.

Отначало му се стори лесно — само две годишни времена. Ала календарът, който използваше племето, издаваше солидни астрономически знания. Радослав все още не можеше да схване целия смисъл и причините на това защо годината „тин“ от началото на едно Няманощие до следващия идентичен сезон не е единствената, а заедно с нея съществува и „яр“, за продължителността на който в селото се ориентираха по изгряващите съзвездия. Просто не виждаше смисъл да си усложняват живота, след като на практика много повече зависеха от смяната на сезоните. Но не — племето стриктно броеше дни и ги съчетаваше в месеци с названия на небесни зверове. Дичо не смееше да разпитва защо толкова държат на това — като змей той трябваше и сам да е наясно. Ако продължеше да прекалява, би сринал авторитета си пред фаморите за нула време, и даже безусловната вярност на момичетата не би го спасила…

В мрака откъм Гората животно или птица нададе бухащ крясък, неочакван и пронизителен, който стресна тъгата на Радослав. Той трепна и се огледа подозрително наоколо. Реши да обиколи и да провери пазачите, поставени по оградата.

Разбира се, нямаше ги. Всички безрезервно вярваха в мощта и силата му. Имаше ли смисъл да грабват тояги, щом си имаха собствен Змей-Закрилник!

Поклати глава. Безсмислено щеше да е да им се кара. Гледаха го като писано яйце, дадоха му двете си най-хубави момичета (поне да спеше с тях, дръвнико!) и, естествено, очакваха той да ги пази от всякакви беди.

— Насадих се — изграчи в тъмното Дичо и ядно плю под краката си. Похлопа се мрачно по корема. Все по-отчетливо закръглящото се шкембенце никак не му хареса.

„Ей, какво правя тук, а?! Някъде из този свят ме чака Верена, чака ме всичко онова, за което бленувам и мечтая, опитвам се да си го представя, нека и неясно и от мъгливо по-мъгливо, ееех…“

— Раасуау?…

Радослав вдигна глава. Присви очи и различи излъчващите топлина Пава и Мава. Усети безпокойството им, объркаността и нямащото граници обожание.

— Тук съм — глухо рече на български. Изпита досада и, преди да се овладее, си помисли за тях нещо жлъчно, нещо, което не би желал да повтори на глас.

Ефектът не се забави и миг.

Момичетата тихо изпискаха и се втурнаха с хълцане и ридания обратно. Дичо зарови пръсти в косата си и я заскуба.

Да, не бе в състояние да пропъди с телепатичен вик гигантски глиган, нито да го халоса по зурлата с юмрука на волята и мисълта си, обаче спокойно можеше да въздейства върху онези, които се настройваха сами към него. И въздействието имаше предимно разрушителен характер.

Колко пъти досега се беше сърдил на Мава и Пава! Тук външното сдържане не играеше никаква роля — те го усещаха, даже когато не насочваше мислите си към тях.

Егати, как са ме търпели… и търпят? Боже, слънчице! Вземай си поука, глупако, свиквай да стискаш зъби и наум, защото грубостта ти предизвиква съвсем физически рани!…

Представи си как сега лицата им муцунки пламтят, ударени с незримия пестник на отрицателните му емоции.

Първият път, когато се сопна на Мава, на фаморката ѝ потече кръв от нослето. И сега Радослав се разтрепери от спомена и отново закри лице с шепи. Въздъхна и зачака. Нямаше смисъл нарочно да ги вика да се върнат. Те не можеха да го оставят сам за повече от няколко минути.