Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Когато момичетата се появиха, „змеят“ ги гледаше засрамено. Искаше да им каже колко тъпо се чувства, но така, че да не ги обиди, да не ги нарани, но и да заплаче, да крещи, да…

Фаморките нежно го уловиха за ръцете и го поведоха, мили и покорни, него, примирения безпътник, към топлината и светлината на змейовата къща.

Дичо гледаше белеещите си боси крака, впримчен в упованието на Селото, че докато е с тях, нищо лошо не може им се случи.

Колко сковаваща е чуждата надежда!…

Само един не бе повярвал — шаманът. Но нямаше доказателства, че съществото с люспи не е дракон. И накрая, посрамен, посивяващият фамор се оттегли, отиде някъде. В друго Село навярно.

Прокуден от самозвания натрапник.

Трябваше да говори с него, ах, трябваше… А сега — търси го там — не знам къде…

Ще го намеря!

Укрепналата крачка на змея зарадва Мава и Пава.

Те винаги се радваха, когато техният Господар не биваше тъжен.

* * *

Пътникът-Разказвач приключи песните си, голямата факла вече пушеше, затова и гостите тръгнаха. Господарят Раасуау всекиго изпрати до прага, сбогува се и с Разказвача — както винаги по смешния си начин, бъркайки наниза от приетите за случая слова.

На Мава и Пава не им е смешно. Змеят знае какво прави. Ето, иска нещо да попита Разказвача… ала е разсеян и се отказва. Змеят има право, трябва само да помислиш и ще видиш, че когато пита, не пита току-така. А когато реши да премълчи, това също е мъдро.

Заради умореното си гърло Разказвачът шепне, но почтително отговаря, защото знае тези неща и не се мръщи, че змеят малко е нарушил традициите.

По обичая Пътникът споделя накъде ще поеме нататък. Пава преразказва:

„Към пристанище борейско, що е яхнало устието на река голяма, тръгвам аз. Шарканите ни призовават на събор, там имат нещо да ни кажат!“

Змеят Раасуау трепва изненадан. Нима наистина е слисан? От какво? Не, невярно изпитва Разказвача. Змеят има право на това.

— Къде е това пристанище? Попитай го, Мава.

Момичето послушно изпълнява поисканото. И сетне другата змейска съпруга предава думите на Разказвача така, че змеят да ги разбере (той винаги разбира, но така е пожелал — да му го повтарят):

„От Селото ти, към гостите тъй драго, ще тръгна аз в посоката, на Изда Стож обратна, и с крачка леко ще кривна към залез. За няма и един колокотъл, три ръце сола сиреч, ще пристигна.“

Този път не само по лицето на змея, но и от мислите му нищо не може да се разбере. Залостил ги е, не се усещат вън от главата и сърцето му. Той си знае защо. Мълчи, разглежда колана на Разказвача, който търпеливо чака Пазителят на Селото да го освободи.

Пътниците-Разказвачи са възпитани и тачат обичаите.

Ето, Господарят Раасуау кимва, благодари и пожелава приятен сън на Пътника, който сега ще си почине, но едва небето почервенее от пробуждащия се Янкул, ще продължи да обикаля и скита по белия свят, за да носи храна за ушите на любознателните.

А после — о, радост! — змеят прегръща двете момичета, прошепва им нещо на своя си език, нещо много хубаво навярно, след което ги отпраща да спят в тяхната част на Къщата, дори идва и грижовно ги завива с тревни рогозки…

Пава и Мава не затвориха очи. Мълчаливо и тайно гледаха своя господар, как обикаля назад-напред, въздиша, клати глава и мърмори странни нечувани думи. После седна, извади от торбата си един от своите чудновати предмети, с които бе дошъл в Селото. Заби нос в онова, което наричаше тетарадака, и продължително време украсяваше вътрешните ѝ страни с еднообразни ивици смешни ситни завъртулки.

Когато той си легна, Мава и Пава безшумно станаха и отидоха при него. Той се остави да го разтрият. Единствената фаморска техника за масаж приличаше на месене на питка, но отпускаше превъзходно.

Така под ръцете им Раасуау заспа. Момичетата легнаха от двете му страни, прегърнаха го да му е топло и също скоро се унесоха, привикнали към загадъчните образи, които техният змей излъчваше, докато спи.

Тази нощ не се стреснаха от това, че той плаче в съня си.

► Земя, светът на хората, минало време:

Малкият не пропускаше нито една болест, редяха се като на парад: рецидив на бебешка жълтеница, поради което заподозряха вродена непроходимост на чернодробните жлъчни пътища; настинки; упорити симптоми на млечница, въпреки всички взети мерки против гъбички по лигавицата на устата, но вероятно провокирани от антибиотиците… Педиатри от цяла София го познаваха. При все това имаше постоянен добър апетит и непрекъснато наддаваше… но растеше в нещо безформено, едро, по-скоро сковано, отколкото игриво.