Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Хазайката бе връстница на наемателката си. Казваше се Джери Янелска, макар да не криеше, че малкото ѝ име по паспорт е Гюргя. Тя слушаше вайкането на Валентина и хвърляше укоряващ зелен поглед към малкия, който при нейното появяване неизменно се свиваше под масата в ъгъла. От всички лели и какички само нея той зачиташе по този странен начин. Седеше тих като мишка и святкаше с очички изпод ресните на покривката.

Посещенията, уж за да прибере наема, завършваха с това, че елегантната Джери, която обичаше да експериментира с грим, прически и тоалети, обикновено вземаше само част от парите, а за сметка на това винаги носеше армагани — било екзотични плодове, смядовски подкови, грамофонни плочи на Бийтълс, модни списания — не само мисленото за гедерманско „Прамо“, но и западни, — както и други подаръци, сред които и различни чешити плат. От тях младата вдовица шиеше рокли и други парцалки за познати на сестра Янелска, като после винаги се изумяваше колко щедро възнаграждаваха труда ѝ капризните и превзети дамички. Още повече, подхвърляше ѝ хазайката, че известни суми от заплащането отивали в сметка на наема, за ток, за майстора, дето поправи преди месец комина и оградата, за кюмурджията, за баба Герга комшийката, която държеше крава и която комай също имаше някаква стойност в очите на малкия Иванчо…

— Вземане-даване с паралии имам, Валентинче — обясняваше Янелска. — Това е страничната екстра да си съпруга на млад хирург в правителствена болница, а смея да твърдя, че той е от най-добрите специалисти по АГ в страната. Положението му създава интересна среда за общуване… Не ги мисли — дават ли, прибирай! Пък и работата ти го заслужава. Къде другаде ще намерят такива златни ръце като твоите, а? Ами ти — обърна се внезапно към Иванчо, — няма ли да се разбърбориш вече, калпазанчо?

— Не шъм калпажаншо — избуча момченцето с гърлено-дрезгав глас.

Мама Валентина припадна от изненада.

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

В ранни зори Радослав се застяга за път. Имаше цял ден ходене на север, до брега на морето, където се беше усамотил старият шаман на племето. Държа се много мило към Мава и Пава, но остана непреклонен.

— Оставате тук, за да ме замествате, сладурчета — рече им с усмивка.

В Селото важеше принципът на възрастовото старшинство, ала Дичо не се съмняваше, че „змейската“ му воля ще бъде изпълнена и докато го няма, Мава и Пава ще се окажат „най-старите“ в племето. Не се опасяваше, че момичетата нещо ще сгафят. Фаморите наистина умееха да се погаждат помежду си. Така например Радослав никога не беше забелязвал по-стари да се карат пред по-млади, а младите, въпреки немирния си нрав, също избягваха разправии пред по-възрастните. Ако се случеше кавга, дори най-буйните предпочитаха да повикат някой по-възрастен за съдия, отколкото да стигнат до юмручен бой. Кой ги знае как успяваха да се владеят. Може би просто им липсваше същинска злоба? Или като животните инстинктивно реагираха на приеманата от противника покорна поза и агресивността им блокираше? Водени пак от инстинкт, реагираха и на авторитетната осанка на възрастните и старейшините. На посредническото решение кой е прав, кой е крив се подчиняваха безпрекословно. И, най-простодушно, забравяха спречкването тутакси щом „съдът“ приключеше.

По неясен за Радослав начин старейшините се избираха от трите селски „съсловия“. Първата категория бяха семейните. Брачните съжителства рядко се ограничаваха до двойки, най-често представляваха групи от двама-трима мъже и три-четири жени. Ергените, които понякога образуваха нетрайни двойки, тройки и квартети, имаха само един водач, който носеше титлата Домакин на Самотната къща. Подрастващите спазваха нарежданията на най-авторитетния в очите им юноша, съответно девойка. Младите и децата бяха глезени от цялото племе, но не чак всичко им се позволяваше, те се подчиняваха на някакви незнайни табута, едното от които, за изненада на Дичо, беше да не се доближават до „змея“. Мава и Пава много мъгляво му обясниха смисъла на тази забрана и той се примири, без да е разбрал с какво би могъл да навреди на „съдбата на малчовците“. Избягваха да се мяркат пред младия мъж и фаморките в напреднала бременност. Така че Закрилникът на Селото гледаше отдалеч играещите хлапета, които живееха в отделни колиби под общия Покрив на Селото. От семейните жилища често долитаха звуци, издаващи присъствието на съвсем малки, непроходили дечица — тях змеят не трябваше да зърва дори. Радослав престана да любопитства, но не спря да се чуди на тези обичаи. Отначало ги мислеше за религиозни правила, но освен черепите на починалите нямаше никакви други идоли, нито пък редовно изпълнявани култови обреди. В ясно време с песни посрещаха и изпращаха слънцето Райко — и толкоз.