Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Беше я помислил за Аналога на Земята в тази реалност.

Ала после се показаха и другите спътници на планетата, на която бе попаднал. И осъзна какво се е случило.

Понеже наблюдаваното не се връзваше с твърденията на Верена, че Долната земя всъщност е Луната, движението на луните по небето го накара да приеме, че се намира на повърхността на централното тяло на системата, което на свой ред кръжи около Голямото слънце. Това го хвърли в моментно униние.

Унинието се засили и се превърна в отчаяние, когато слънцата залязоха и стана студено… много студено. Не искаше да си припомня как преживя безкрайните мразовити и тъмни часове, покатерил се на дърво, за да се отърве от нощните хищници, които му се привидяха като саблезъби вълци със светещи зелени очи. Отряд ловци го свали от клоните — беше почти вкочанен. Фаморите го заведоха в Селото и…

Е, може би в голямото му пътуване тази пауза бе необходима. Наистина се нуждаеше от подобна неочаквана почивка. Преживяното в отвъдната България трябваше да поулегне в паметта, да бъде прието като случило се. Искаше да го осмисли, макар че за пълното вграждане на всички онези събития в отминалата част от неговата съдба сигурно би му трябвало времето на целия живот. Вероятно до дълбока старост щеше да си задава въпроси, на които нямаше как да получи отговор:

Спряна ли е достатъчно бързо войната в тунелните градове? Оздравял ли е Пресиян? Ами как е селенитката Ерма-Фиона? Бунтовникът Лях? Какво обяснение е получил младият княз? А онези хлапета с хвъркоциклета?…

И по-важните:

Щяха ли някога те да се съберат, без да се крият? И… няма ли да стане с него нещо подобно…?

Наум често приказваше с Верена, представяйки си, че вече са се намерили отново (самата среща просто се боеше да си я въобразява, само примираше от очакването), и в безкрайни мислени монолози ѝ разказваше, разказваше… Разсъждаваше за видяното в алтернативния Всемир, приканваше милата си приятелка към някакви планове във връзка с осъщественото му пътешествие, предполагаше какво би му отговорила тя, къде би възразила, с кое биха били на едно мнение…

Колко имаха да си кажат!… Сто години не биха им стигнали… Както с инспектора…

* * *

Дичо излезе на брега на залива внезапно.

Платото свършваше с отвесни скали надолу към пясъчна долина с огладени морени. По камъните гниеха купища водорасли, пъстрееха раковини, множество птици и други летящи създания кацаха, излитаха и се рееха над настъпващия морски прибой. Въпреки че вятърът духаше откъм гърба, навярно в морето — или океана — имаше топло течение, дъх на сол и йод насищаше въздуха. И още нещо присъстваше почти осезаемо — дълбокият пулс на тъмните води. По скали и пясък сред хвъркатите подскачаха и някакви дългоопашати дребни животни, очевидно безкрили. Радослав се огледа. Изгряваше Малката луна и гонеше водите на прилива.

Той надникна надолу и плъзна поглед по скалните стени на залива.

Изобилието от луни, тяхната масивност и орбитална близост вероятно бяха причина за много високи приливи. И действително, следи от водна ерозия по отвесната тераса потвърждаваха това. В най-горната си точка нивото на морето тук стигаше двайсетина метра над пясъчната ивица в подножието на скалите. Бе толкова различно от познатото му Черно море, а може би и от всички човешки морета.

Радослав присви очи към хоризонта. Там, в зеленикава мараня, мъглееше ивица суша. Той различи няколко вулканични конуса, повечето димящи. На северозапад сушата свършваше, но кълбяща се купеста облачна шапка сочеше едва видим в далечината остров. Дичо завъртя глава наляво, после надясно. Някъде тук се беше заселил магьосникът. Но къде точно?

Предпазливо, с опасение и прихладняване в стомаха, той пристъпи до самия ръб на платото и за по-сигурно клекна. Зае се внимателно да изучава ръба-бряг на залива. Отляво, докъдето можеше да различи подробности, не съзря колиба или нещо подобно. Прегледа и бреговете отдясно. Нищо.

Вглеждаше се пак и пак, до болка, но и след час нямаше никакви признаци за жилище. Започна да се отчайва. А и по дяволите, ако скоро не намереше шамана, трябваше да се погрижи за подслон за зимно студената нощ…

Морето настъпваше към стените на платото — брегът долу скоро щеше да стане дъно на залива. И тогава Радослав случайно обърна внимание на точка, която се движеше, но като че по-различно от птиците, продължаващи да търсят храна пред прииждащото море.

Затвори очи и се съсредоточи да изчисти главата си от човешки мисли.

Сетне пак погледна.

Да. Наистина приличаше на фамор. Вероятно с кошница на гърба. Без да бърза, нищожната фигурка пъплеше към терасата. В близост до нея летящите създания подхвръкваха и кацаха, щом ги отмине.

Дичо прецени височината на Райко над морския хоризонт, сетне проследи посоката на движение на предполагаемия магьосник и се надигна. Раздвижи схванати крака. Хлопна се по бедрата.

— Хайде — рече си. — Още четири-пет километра… или пет-шест. Колко му е!