Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Муро зачопли изоставената заради говоренето и мисленето вечеря. Радослав го наблюдаваше. Изведнъж му се видя нетърпимо да остава в спомена на стария фамор като лъжезмей.

— Шамане…

— Още ли имаш какво да казваш да казваш?

— Да, имам. Не съм ви лъгал, че съм змей. Фаморите сами ме нарекоха шаркан.

— А ти не отрече — Муро лапна голям къс месо и задъвка. Показваше пълно равнодушие към оправданията на човека.

— Отричах. Но тогава още хич не знаех езика. Освен това — Дичо оголи ръка, — кожата е истинска! И най-важното… не съм сторил никому зло. Добре, добре, не съм обяснил, че съм човек със змейска кожа. Но така или иначе нямаше да ми повярват. Обаче никаква друга злина…

Муро изчовърка от зъбите си дълга рибя кост и забеляза сухо:

— Освен че ме прогони, мен пропъди.

— Кха… Да. Прав си. Но сега поправям грешката. О’кей?

Шаманът за първи път го погледна право в очите.

— А защо грешката направи? Какво търсеше при нас търсеше? Храна? Жени? Да си най-възрастен?

Последното означаваше „власт“.

Май беше безсмислено да обяснява. Но и не успяваше да се примири, да вдигне ръце и да се задоволи с постигнатия минимум.

— Повтарям ти пак: търсех змейовете — натърти Радослав. — Идвам от толкова далеч, че никога няма да си го представиш. И се случи да попадна при вас. Фаморите от Селото се зарадваха да имат свой Змей… и затова сигурно не упорствах толкова да отричам, когато се научих да говоря с вас. Не исках… да ви обиждам и разочаровам, че не съм това, което искате да съм. Разбра ли?

Шаманът отново потъна в мисли, но този път придружи това с шепа дребни сурови ядки. И когато в един момент протегна няколко от тях на Дичо, стана ясно, че е стигнал до благоприятни за лъжльото изводи:

— Само това извинява те извинява, Раасуау-атълан. Но… — намръщи се и присви набръчкани устни — атъланите са зли, зли са! Може да си другоякъв атълан, но аз не ти вярвам. Още не.

Ядката се оказа не по-малко корава от изреченото накрая.

— И какво да направя?

— Когато си тръгнеш, тогава знам ще знам, че може да има и не-лоши атълани да има.

— Хм… а ти срещал ли си… други атълани? Освен мен?

— Не. Чувал съм за тях и знам, че са лошо нещо!

Без да има сериозно основание в крайна сметка, Дичо се възмути.

— Значи, без да си виждал атълани, реши, че и аз съм такъв. Ашколсун бре, байно! И ги знаеш от чужди уста, че са лоши. Не е нещо, което знаеш сам!

— Чул съм го от уста на Пътник-Разказвач съм го чул! А те не са лъжци не са! Лъжлив Разказвач престава да чува Шепота на Предците да чува! Умът му отслабва и изпуща знанията изпуща като зле оплетена стомна! — Ненадейно суровият глас на шамана, който караше гостенина да се свива като от шамари, омекна. — Ти си като дете, Раасуау, разбирам сега го разбирам. И ти прощавам на теб прощавам. Но трябва да си вървиш по пътя да си вървиш! Още сега! Още веднага! Аз сам ще се върна да се грижа за Селото ще се върна.

Радослав си помисли за Мава и Пава. Навярно за това е било предчувствието…

— Искаш да се махна на часа?

— Щом Янкула се събуди, да, така искам!

Дичо реши, че е отстъпил прекалено. То бива, бива вина, престъпление и наказание, ама шаманът си е жив талибан с тая си непреклонност! Мъжът изправи гръб.

— Сутринта тръгваме обратно — рече той твърдо. — И аз ще си тръгна после… или поне ще обсъдим въпроса по пътя, става ли?

Мрачно, малко неочаквано и очевидно против желанието си, шаманът отвърна:

— Да. Добре.

— Още нещо. Би ли ме упътил накъде да вървя? За да намеря шарканите?

— Загърбваш Изда Стож ще загърбиш и малко към залеза се отклонявай. До друм на Странници ще стигнеш ще стигнеш и само по него — права ти пътека! Дано не се видим повече не се видим!

Радослав се сдържа да не покаже яда и огорчението си.

— Става. Въпросът е уреден.

— Тогава да спим. А ти преди това се срамувай от постъпката си се срамувай!

► Земя, светът на хората, минало време:

Един ден Янелска обяви, че заедно с мъжа си заминават за Дания, а после може би ще се уредят за далаверата покрай посолството ни в Либия:

— Стефан ще специализира козметичен профил. У нас в България акушерите хал хабер си нямат колко важно е родила жена да продължи да бъде хубава! Разбира се, че пак ще е за големците, поне за по-ошлайфаните сред всичките простаци… Ти за нищо не се притеснявай и наглеждай къщата. Забрави думата „наем“! — Джери повелително махна с ръка към Валентина да замълчи.

Вилата принадлежеше на съпруга ѝ. Невероятното съвпадение се състоеше в това, че преди четири години същият хирург бе израждал Валентина, а Джери му бе асистираща сестра и сега без куртоазна скромност заявяваше, че мъжът ѝ е майстор-виртуоз на цезаревото сечение. Тогавашният му престой в майчин дом бе щастлива случайност, хирургът остана на щат в същата болница кратко време. Дължеше този епизод в практиката си на зле използвани връзки и интриги в неговите среди, уж все за бъдещото професионално развитие.