Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Ще се върна много скоро! Много!

Този път не се обърна, докато широко крачеше по пътеката. Но бе сигурен — те махаха подире му дълго. Много дълго.

„Виждам ги за последен път“ — помисли си и му се дощя да извика в протест срещу ирационалното зловещо предчувствие, стегнало в обръч гръдния му кош.

Вместо това ускори крачка.

* * *

Приблизително два часа след Янкул източното небе пламна в златисто и скоро над далечните планини изгря Голямото слънце. Лъчите му окончателно прогониха следите скреж, запълниха със светлина долчинките и притиснаха тъмнината в капан, изтиквайки я в най-глухите горски дебри. Остана прохладно, но силата на Райко премахна вцепенението на насекомите, промени цвета на небето и издигна в простора му птици. Междините в облаците станаха по-широки, синкава резеда сякаш повдигна небосвода като кулиса, по която угаснаха звездите и избледняха сърповете на луните.

Денят разведри и омърлушения Радослав. Той забрави за лошите поличби — и своето връщане назад, и ирационалните страхове за племето. Изправи гръб, завървя по-бодро.

Гората се пълнеше с ухания и гласове на живи същества. Все по-често младият мъж прекосяваше полянки, над които бръмчаха облаци от мушици. Откритото пространство, където почти цареше припек, повишаваше настроението на пътника. Той се отърси от сенките в себе си и се усмихна щастливо на слънцата.

Райко сияеше по-ярко от най-светлия ден в родната му реалност. Червен и не толкова ревнив към преките погледи, Янкул присъстваше колкото да внася допълнителен колорит в окраската на облаците, да очертава втори бледи сенки и да омекотява недокоснатите от лъчите на големия си брат места.

Към Райко-пладне Дичо седна да похапне. В кошницата, освен обилна закуска, имаше малка китка нощни цветя. Усмихна се. После бръкна и почна да вади една по една гозбите, всяка поставена в отделна изящна кесийка от хрупкави ядливи филизи. Фаморската кухня, освен че му се услаждаше (за миг той сведе очи към корема си, намръщи се и изтласка видяното от съзнанието си), му допадаше и с изискания си вид. Храната следваше някакъв традиционен, монотонно преливащ се ритъм от изцяло вегетарианска към чисто месна и обратно към растителна, с периоди на строго суровоядство. Всичко ядивно, което можеше да се сплете, фаморите сплитаха в същински произведения на изкуството, а сетне го варяха или опичаха. Въпреки обработката, ястието продължаваше да изглежда като чудновато оригами и чак не ти се вярваше, че е предназначено да се излапа на една хапка…

… Денят не помръкна видимо след залеза на червеното слънце. Златно-белият Небесен събрат също тръгна към заник и ликът му стана по-портокалов и мек.

Радослав бе уморен, но подушваната близост на морето му придаваше сили. Драконовата кожа също го крепеше. Без нея не би могъл толкова лесно да извърши прехода. Според собствената му преценка, зад гърба си остави около петдесет километра.

Хич не е зле за една целодневна разходка, похвали се Дичо.

Въпреки шкембето, обади се вътрешното му дяволче и той се намръщи. Като че укорът го накара да закрачи още по-широко. Даже по едно време премина на лек тръс. След толкова много ходене бягането се оказа ободряващо упражнение. Естествено, заключи наум пътникът-бегач, тичането разнообразява натоварените мускули…

Гората ставаше все по-рядка, разкъсваше се на отделни дъбрави, появиха се иглолистни дървета и ниски бодливи храсталаци, пътеката криволичеше между каменисти хълмове, заредиха се дюни с перчеми от растителност, подобна на тръстика.

Все по-близо до края на пътя си, Радослав размишляваше за срещата с шамана. Даже не толкова за това какво щеше да му каже, а какво би последвало завръщането на магьосника в Селото. Не се съмняваше, че ще убеди стареца.

Трябваше да си признае, че ролята на шамана в живота на фаморите навярно е повече от декоративна. Беше сбъркал, когато се скара с него. От откъслечни реплики бе узнал, че магьосникът правел заклинания срещу болести, освен че сочел на племето откъде да се наберат ягоди, точно на кой дивеч му е време да умре… и всякакви други работи, за които Дичо не си правеше илюзии, че би се справил. Но при все опасението, че ще разстрои нормалното съществуване на Селото, той много по-остро се нуждаеше да се отърве от „задълженията“ си на „змей“.

„Ето, казах си го — Радослав чак забави крачка. — Просто трябва да си вървя. Искам да си вървя. Чакат ме другаде…“

Поклати глава. Защо ли му бе толкова трудно да си признае, че отдавна е време да се сбогува с племето. В крайна сметка търсеше страната на змейовете, а не кариера на туземен полубог.

… Когато преди около два или малко повече месеца се озова в този свят, Дичо още се намираше под впечатлението от невероятното си футуристично пътешествие. Рязката смяна на обстановката го дезориентира. След изпадането от Прохода, той веднага усети промяна в атмосферното налягане. Въздухът тук бе малко по-гъст. Порази го небето — по-инакво синьо на цвят, а близо до хоризонта — бледозеленикаво като неузряла ябълка. Зърна и грамадната прозирнолилава луна. Зарадва се невероятно.