Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Добре че същите тези обичаи не му налагаха на практика никакви ограничения. Номинално той играеше ролята и на върховен арбитър при разногласие сред старейшините, но досега, слава на слънцата, не му се беше налагало да посредничи. Ако се случеше нещо такова, надяваше се, че неговите „съпруги“ ще му помогнат. Ето и сега той имаше пълното право да остави момичетата да го „заместват“, без това да е в разрез с традициите. Нямаше нужда и да дава обяснения за постъпките и решенията си.

Въпреки това Дичо посвети момичетата в целта на пътуването си и едва тогава те спряха да го гледат жално. Като че ли даже останаха доволни от решението му да се сдобри с магьосника.

Тръгна рано, още преди Селото да се е пробудило. Между колибите щъкаха само чудноватите двукраки гущерчета, които заради късата си перушина напомняха на зъбати кокошки. Трудно бе да се каже дали са питомни, защото фаморите май не отглеждаха нарочно животни, а суетливите и шумни създания се мотаеха от гората в селото и обратно когато им скимне. Най-голямата полза от тях беше, че забавляваха децата и пощеха козинката им с тънките си човкообразни муцунки, а когато се сбиеха заради нещо, врявата от боричкането им караше възрастните да се превиват от смях.

В просветляващото небе с теменужен оттенък гаснеха по-слабите звезди, пурпурни тонове се плъзгаха по размазаните от висок вятър облаци. Над източните хребети висеше бледо оранжево зарево. В средата на тази малка зора Янкул вече подаваше горното резенче от червения си диск. В самата Гора бе тихо. Дървета, храсталаци и увивни растения искряха през тънка мъгла с бели кристалчета скреж. Светлината на Малкото слънце придаваше мрачен вид на околностите.

При завоя на пътеката Радослав се обърна назад. Контурите на Покрива и колибите под него напомняха на чудновата гъба с множество тумбести крачета. Плетената оградата приличаше на кошница. Ивици сплъстена мъгла пълзяха покрай нея и спящите домове. Забулваха в пухкави дифузни харманчета светлина и фенерите, държани от двете фаморски девойки.

Студеният въздух изгъделичка ноздрите на Радослав и той кихна. После вдигна ръка и сърцето му се стопли, когато Мава и Пава му помахаха в отговор. Дори подскочи, за да ги позабавлява, и прешироко се усмихна:

„Чао, бъдете здрави, скоро се връщам!“

Щом навлезе в гъстото на Гората, стаените там късове нощ го докоснаха с мразовити длани. Дичо зиморничаво се уви в наметалото, стъкмено светкавично още докато закусваше. Имаше вид на мексиканско пончо, за каквото само бе чел в романите на Майн Рид, и бе изплетено от фини растителни нишки с пухкав тревен мъх за подплата.

Той отново хвърли поглед през рамо, но Селото вече не се виждаше, сенките попиваха искриците светлина, пръскана от фенерите. Радослав разклати своя, който в мъглата образуваше топложълт призрачен балон около себе си. Надяваше се, че фаморките ще го видят и приемат за още едно обещаващо завръщане довиждане…

Понечи да продължи… и игла страх го прониза съвсем внезапно, кожата на Верена настръхна и Дичо се вцепени на място. Мълниеносно стисна юмрук върху дръжката на витяшкия нож!… Усещането се разсейваше заедно с издишваната пара от зиналата му уста. Не, не беше интуитивен сигнал за непосредствена опасност.

Беше… някакво предчувствие. Откакто носеше змейски люспи, често го сполитаха неразбираеми вътрешни импулси. Постепенно започна да разбира едни, други оставаха загадъчни. Проявяваха се под формата на внезапни желания и щом се опиташе да ги анализира с човешкото си съзнание, те сякаш губеха причината си, лишаваха се от своята убедителност, но оставаха властни като силен сърбеж.

Сега той неистово искаше да се върне.

Нещо му говореше:

„Остани, не ги оставяй без надзор!“

В същото време вътрешният глас неясно замърмори за капризи и мързел… Радослав взе да тъпче неспокойно на място. С всяка секунда подтикът му изглеждаше все по-глупав и лишен от смисъл.

Въпреки това се върна — почти на бегом.

Пава и Мава още стояха пред Оградата с ловните си копия и плетените фенери.

Наметна ги през раменете с пешовете на пончото. Чудеше се какво да им обяснява.

Фаморките се притиснаха към разгорещеното тяло на своя господар, заровиха лица под мишниците му и също останаха безмълвни. Дичо чувстваше с ребрата си диханието им.

— Ъъъ… Докато ме няма в Селото… нека никой не излиза в гората. И поставете пазачи. Нека ги има и през деня!

Поколеба се. Дали не трябваше да се откаже? Би могъл да изпрати неколцина опитни ловци да помолят шамана да се върне… Не, прекалено господарско, дявол да го вземе. По-добре лично.

Но защо, защо толкова се боеше да оставя племето… без защита? Хайде холан! Живели са десетки години и без недоучил машинен инженер, ВРИД дракон-закрилник! Чу се да казва на български:

— Исках да ви кажа, съкровища… че… сте много мили. Страшно ви благодаря. Обичам ви.

В един глас фаморките изгъгниха със залепени носове в хълбоците му:

— И ние те обичаме, Раасуау.

Той стисна за кратко раменете им и горещо увери момичетата: