Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Тръгна покрай ръба с палци под ремъците на раницата, като си свирукаше нещо оптимистично. Бе доволен, че има съвсем реални изгледи да се прибере в Селото утре вечер… Тц. Старчето сигурно ще го забави.

Пфу!

* * *

В колибата на шамана Радослав нахълта вече по тъмно.

Жилището се бе приютило в началото на дере, което ставаше по-дълбоко и като пукнатина цепеше склона на платото. По дъното на оврага можеше да се стигне непосредствено до морето и вълните му сега се разбиваха в края на клисурата. Мястото беше добре закътано и само светлината от огъня издаде къде е къщурката. Без малко щеше да подмине дерето, но мирис на печена риба го накара да се върне назад, както се беше засилил…

Преди да отметне вратата-рогозка, Дичо се обади и повика шамана по име:

— Муро! Раасуау тук! — и прегърбен, влезе в колибата, като на входа закачи с раницата си стряхата.

Разтърси цялата плетена в храсталака къщурка. По фаморски обичай шаманът бе я направил почти от нищо — тоест от суха трева, усукана в подобие на въжета и изтъкана в здрава конструкция.

Понякога Радослав съвсем сериозно се питаше дали фаморската раса не носи в себе си силни паешки гени.

В къщичката гореше огнище от глина и с комин, което поизненада Радослав, понеже в Селото никой не строеше подобни неща.

Шаманът недружелюбно светна с очи към нечакания гост. Седеше между извитата стена на жилището си и огнището, което въпреки комина попушваше, затова и лицето на стареца се видя през насълзения поглед на Дичо като муцуна на пресърдит горски дух с демоничен произход.

Радослав се закашля и приседна, за да се отърве от слоя дим, събрал се под купола на колибата. Протегна измръзнали ръце към огъня, но от топлината го побиха тръпки. Вън вече се виеше безпокоена от вятъра мъгла от скреж.

— Уф… — потрепери Радослав и се освободи от раницата.

Магьосникът хвърли недоядена риба обратно в плетена купичка и враждебно настръхна.

— Здрасти — глупаво му рече Дичо и се потупа по раменете, пъдейки остатъците студ.

Старецът нещо измърмори.

— Дошъл съм… — внимателно занарежда фаморски думи Радослав. Ах, как му липсваше Мава! — Искам ти върнеш тебе в Селото. Поднасям… моя вина… прошка. Не направих добре. Дай мене твоя прошка и ела в Селото. Фаморите радват се на това… — поколеба се, но реши, че толкоз е достатъчно. — Е?

— Затова ли идваш? — изръмжа шаманът.

Не личеше да е изненадан, доволен, или нещо такова. Оставаше сърдит и недоверчив.

— Да.

— За двамата ни няма място в селото! Ти си лъжец! Ти си…

Последвалата дума наостри ушите на Радослав:

— Какво? Ъъъ… след лъжец, какво каза?

— Настъпил си си ушите?

— Да, седя върху тях. Повтори! Моля.

— Атълан.

Дичо измига. Много приличаше на една изтървана от Разказвача дума.

— Какво значи това?

Шаманът изфуча.

— Лъжец!

— „Лъжец“ ли значи?

— Не! Лъжец си е лъжец, атъланът е по-лошо!

— Аха… Ще се обиждаме. Ми, хубаво. Мнението ти за мен не ме вълнува, Муро-мурдаре!

— Не разбирам какво говориш не разбирам!

Радослав се ухили невесело и повтори на фаморски:

— Ти не добър към мен, това е… — махна пренебрежително с ръка, за да изкаже „все едно“. — Трябва връщане в Село. Ти! Аз ще си тръгна после.

Магьосникът го зяпаше с недоверие.

— Да. Ти върнеш тебе, аз… лява ръка дни… отивам вън от Село. Съгласен?

Шаманът осмисляше чутото.

— Ти си лъжец си.

Неканеният гостенин предпазливо се облегна на стената зад себе си. Възрази, подчертавайки несъгласието си с отхвърлящо движение на китките, като се постара да не ръкомаха рязко:

— Първо, това не е истина. Второ, аз трябва да си вървя. Защото отивам при шарканите. При тях вървя отдавна, но не мога да стигна.

Този път шаманът измига.

— Ти? Атълан? Търсиш змейове търсиш?

— Да.

— Ти си лъжец — неубедително повтори шаманът.

Лъжецът въздъхна.

— Ела си в Селото и ще видиме дали ще излъжа… Пък и какво толкова съм излъгал, мама му стара?!

— Не разбирам… — шаманът сам се прекъсна, млъкна и придоби замислен вид.

Дичо почака, почака и реши, че може да запълни паузата с нещо практично. Разопакова остатъците храна. Магьосникът продължаваше да мълчи и мисли. От време на време блясваше с едно око изпод вежди към „атълана“.

Радослав се наяде и му омръзна да чака. Обади се колкото да не задреме:

— Какво ще кажеш?

Муро първо разръчка жаравата с прът, а после заяви:

— Ще кажа на племето, че ни излъга, че си змей ни излъга ще кажа!

— Уф… А ще се върнеш ли?

Пауза.

— Фаморите ли ме искат?

Старецът навярно не си даваше сметка колко е прозрачен… простодушен. И дори… достолепен в простодушието си. Неволно Дичо изпита уважение към него. Пък е и смел — пусна го в жилището си, без да покаже страх. Ами ако бях дошъл да го убия?…

Отвърна пределно искрено, надявайки се старецът да усети това:

— Не са ми казали, но навярно ще се зарадват.

Беше убеден, че Муро е повярвал на произнесените думи. Обаче първо отново последва сумтене.

— Добре — рече шаманът накрая. — Ще се завърна. Но ти ще си тръгнеш, както обеща, ще си тръгнеш! — повиши тон и посочи събеседника с дълъг крив пръст.

Дичо кимна.

— Така да бъде.