Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Честно казано, Валентина смътно си спомняше сестра Янелска, макар че винаги обръщаше внимание на красиви лица и перфектно сложени женски фигури. Може би защото различните прически силно променяха сестрата. Напоследък тя се беше спряла на един фасон, който по-късно Валентина видя у младата французойка Мирей Матьо.

Изобщо, Янелска постепенно се бе превърнала в добрата фея за Валентина, един нахакан и самоуверен ангел-пазител — въпреки че поведението и излъчването на този ангел най-често предизвикваше асоциации с валкирия. Ала със самотната майка и с нейното чудато дете хазайката се държеше доста по-мило, отколкото с другите хора, освен със съпруга си. Валентина смяташе всичко това за неприлично голям късмет. Някак ѝ се струваше, че подобни нанизи от съвпадения граничат със същински чудеса. А после си казваше наум:

„Ами да, защо да няма и добри съвпадения, нима всичко трябва да е от кофти по-кофти?!“

— Ние със Стефан скоро ще ринем мангизите с лопата! — отвърна хазайката, когато Валентина все пак измънка нещо относно неудобство и че би могла да внася сумата в ДСК, понеже е редно… — Гледай си клиентките! — енергично добави Джери.

Тя продължаваше да работи заедно с мъжа си. Подчертаваше, че медицината е нейната стихия. А веднъж изтърси нещо в смисъл, че почти всеки вещ в убиването е и потенциално добър лечител. Валентина само премига, но не обърна особено внимание на тези думи, отдаде ги на екстравагантността на Янелска. И не забеляза колко внимателно и продължително малкият Иван изгледа сестрата при произнасянето на тази реплика.

— Ами… какво друго да правя, Джери. Много идеи ми дават списанията, които ми носиш.

— И пак ще ти нося. А после ще ти ги пращам с колети. Така че ший каквото поискат онези джофри, бъди смела! Докато успяваш да им угодиш, ще те обожават. Ала не се пазари с тях. Покажи им достойнство. Спокойно, подковала съм ги — мизерни суми няма да смеят да предлагат…

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Против очакванията на Радослав обратният път не се оказа изпълнен с препирни и пазарлъци кога точно самозванецът да напусне Селото.

И друго опасение не се потвърди — шаманът вървеше също толкова бързо, колкото и той. Комай фаморите наистина бяха по-издръжливи от обикновени хора. А може би магьосникът прибягваше до вълшебните си умения, защото на всеки два-три часа спираше за почивка. Сядаше за няколко минути на земята, затваряше очи и поклащайки се назад-напред, бърбореше нещо под носа си.

Подир което продължаваха със същото скоростно темпо.

По пладне се разположиха за по-продължителен отдих пред същинската Гора. Оставаха им двайсет и пет — трийсет километра (според Муро — „един фамор, две ръце и два пръста“ връсти) до обиталището на племето. Дичо се просна на туфа трева и почти задряма. Магьосникът обикаляше наоколо и ровичкаше коренчета. Примлясваше от задоволство, когато откриваше нещо явно особено стойностно.

Слънцата продължаваха ленивия си бяг в резедаво-сините небеса, които призори обикновено изглеждаха теменужени. Чак привечер те щяха да придобият обичайния за Радослав син цвят. Почувствал, че се унася по-дълбоко, Дичо с нежелание седна. Огледа се и подвикна на шамана да потеглят. Отговорът бе нелюбезен и в смисъл да почака малко.

Радослав зачопли дребни белезникави цветчета сред тревата. От Мава и Пава знаеше, че когато стане по-топло, щяло да има множество красиви цветя, повече плодове и животни, тревите щели да станат сочни и тогава щял да дойде празникът на Първото безмрачие. Той леко прие твърдението на Пава, че сезоните се сменят само поради движението на слънцата в небето и никъде по целия свят не съществувало такова място, където да настъпва нощ за половин година. Вярно, имало земи, над които Райко и Янкул обикаляли ниско-ниско, докосвайки хоризонта и дори понякога се скривали за кратко под линията му, но самата девойка не познаваше никой, който да е ходил дотам.

„Така казват Странниците“ — обясняваше тя с безразличие, а той си направи извода, че оста на въртене на Кашеп е на практика перпендикулярна на орбиталната ѝ равнина около Райко. Следователно, сезоните тук наистина зависеха само от видимото движение на слънцата…