Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Дюшемето бе покрито с пъстра черга, но Ванко си домъкваше рошав китеник за постелка. Винаги вземаше своя, от леглото си в малката стаичка до тоалетната с душ. Тези помещения, заедно с трапезарията и всекидневната, образуваха основния правоъгълник на къщата. Спалнята на майка му бе отсреща. Делеше ги антре със закачалки и красив стелаж за обувки. Прозорците на спалнята излизаха на тераса, защитена от ската на покрива.

Върху китеника детето пръсваше своите играчки — или това, в което ги превръщаше едва ли не с донасянето им — и почваше да се забавлява, понякога мълчалив, друг път бълващ дивашки звуци. Валентина се опита да го отучи от китеника, защото не искаше да го похабява, пробва да го замести със старо одеяло, но Иван не се съгласи. Не помогнаха никакви увещавания и тя се примири. Но откри начин да го възпре да не шуми особено дразнещо, като си уреди радиола ВЕФ с грамофон.

Откакто Джери се завърна за малко в България и донесе телевизора, Валентина почти не го изключваше. Ако нямаше интересни предавания, гледаше през прозореца, а и през друго време не му обръщаше много внимание, освен ако не даваха игрален филм. Почти също така разсеяно се отнасяше и към музиката. Янелска ѝ изпращаше плочи на Елвис, Джери Ли Луис, Доули Фемили, Ролинг Стоунс и даже Джанис Джоплин и Джими Хендрикс, а самата Валентина си купуваше Лили Иванова и друга музика с марката „Балкантон“, но цветното домашно кино доста ограничи употребата на грамофона. Затова пък започна да го слуша Ванко — приказки за Лиско и магаренцето Мокси, Андерсеновата Палечка с чудесен класически аранжимент, хумореските на Мирча Кришан и дори някои подбрани песни от мамините плочи.

Първия път, когато детето посегна към ВЕФ-а, Валентина бе унесена в размисъл; заработилият грамофон я стресна дваж — последното заради несръчността на сина ѝ. Но някак успя да се удържи от реакция и с удивление забеляза колко внимателно пипа момчето; самата тя понякога изпускаше иглата да скръцне. Иван не го стори нито веднъж, поне пред очите — и ушите ѝ.

Въпреки това, във всичко останало той оставаше тромав, непохватен и… Тя с нарастващо раздразнение и страх го заварваше да не знае какво да прави с кубчетата, тогава скачаше да му покаже, но той сякаш не възприемаше и тя почваше да му вика, че е идиот, че е дебил… сетне клюмваше, прегръщаше го и започваше да плаче и да го милва, но по-скоро утешаваше себе си, защото детето оставаше безучастно в повечето случаи.

Ала един път той се отстрани от обятията ѝ, докосна сълзите и каза:

— Недей, мама.

Риданията ѝ секнаха отведнъж. Почувства се ведра и спокойна, игра със сина си през целия следобед, та чак до вечерта, зарязала спешната поръчка за шаферска рокля. Доправи я през нощта, прекъсвайки работата само колкото да смени или обърне плочите…

И оттогава престана с крясъците, примири се с това, че Иван е бавноразвиващ се. Скъса и последната останала ѝ снимка на мъжа си, покойника, макар след това да съжаляваше за тази постъпка. Не си призна, че причината за увреденото в момченцето може да се дължи и на нея. Но вече бе по-търпелива с детето си.

Все пак липсата на интерес от страна на Ванко към цветния телевизор ѝ навяваше печал. Е, малкият поне започна да разглежда книжки, не ги късаше, а ако драскаше страниците с молив, то го правеше само в празните полета… но все объркваше кое е козле, кое таралеж… наричаше ги някак по своему. И не можа да запомни и едно стихче дори, макар и една песничка… Валентина бързо прогонваше тъжните мисли и хващаше иглата, или завърташе шевната машина „Зингер“ — пак подарък от неистовата Джери, която умееше да дава толкова естествено, толкова царствено, че щедростта ѝ нито притесняваше, нито допускаше да ѝ се противоречи.

И буквално подир месец — а точно тогава се случи някаква необяснима пауза в прииждането на гостенките заради телевизора, — Иван прояви не просто интерес към предаванията, а предизвика същински фурор.

Валентина бродираше цветя по копринена риза и поради пипкавата задача бе спряла телевизора, когато момчето го пусна. Тя вдигна глава, все още без учудване, но заинтригувана.

Вече от седмица насам новините не смогваха да премълчават сензацията на века — американската космическа одисея към Луната. Имаше и скептични коментари. Валентина слабо се впечатли от това, навярно защото бе затрупана с поръчки и защото се беше запознала с мъж, който може би щеше да стане едно ново начало в живота ѝ. Тя още се колебаеше дали да откликне на намеците му. Спомена му, че има дете и че е била омъжена. Не каза „вдовица“, кой знае защо. Човекът никак не се отдръпна, а даже зазвуча още по-сериозно. И това ѝ се струваше къде по-важно от някакви си американци и ракети Сатурн ли, Аполо ли.

Иван седеше пред телевизора и не откъсваше очички от екрана. Валентина стана и отиде при него, клекна и ласкаво разроши косата му.

— Сънчо мина, Ванко. Искаш ли да ти пусна Лиско? А после да си лягаш.

— Там! — посочи той, без да се огледа. Подрипваше от възбуда и бе някак тревожен.

Валентина най-сетне осъзна какво показват.