Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Валентина усети мимолетно убождане като от игла. Ревност. Джери ТОЛКОВА обича сина ми…

Неприятното чувство се сви, прерита веднъж-дваж и умря, безмилостно удушено от ледения срам.

— Какво толкова да ти кажа…

— Помага ли ти? Да мие чинии, да хвърля боклука, такива неща, например.

— И още как… Вчера белех картофи да му опържа, знаеш го колко ги обича. Та помощникът ми ги вземаше и ги миеше, преди да ги нарежа…

— Браво на него!

— Миеше ги със сапун.

Янелска нейде от владенията на датската корона издаде странни звуци.

— И това не е всичко. Миналата седмица ме попита колко е дълга една паста за зъби. Викам му, колкото тубичката, скъпи. А той много важно ми отговаря: неее, мамо, не позна! Дълга е колкото от банята, та чак до средата на хола…

Слушалката бълбукаше и цвилеше. Валентина с удоволствие продължи, напушена и тя от смях:

— Изстискал е пастата, за да види колко е ДЪЛГА! Това момче направо ще ме умори!

— Валентинче… ох… престани! Ще се напишкам! — тъничко молеше за пощада Джери от другия край на ужасно дългата телефонна линия. През девет планини, поля и реки, та чак… в друго кралство.

Янелска малко се укроти и рече, преди да прекъсне:

— Хайде, аз да затварям вече, понеже сметките никак не са за подценяване. Ох, ще има да разказвам на Стефан какви ги мъдри Ванко!… Дочуване, скъпа. Целуни го тоз калпазанчо от мен!

За последно от слушалката се дочу нов изблик на кикот…

А след този разговор Валентина смътно заподозря, че Иван не само реагира на състоянието ѝ. Например, той винаги знаеше кога тя ще се прибере от града (случваше ѝ се да носи поръчките лично), колкото и нередовни и с различна продължителност да бяха отсъствията ѝ. Баба Герга потвърди — детето сочело по часовника кога ще си дойде мама. А пък Иван още не познаваше часа, затова разперваше ръце, имитирайки стрелките на циферблата.

— Научило е разписанието на рейсовете момченцето — рече старицата.

Валентина прие това, ала остана с особено мнение. После поразсъждава и съмненията пак я завладяха. Първо, автобусите не бяха толкова точни; и най-важно — понякога, след особено добро заплащане, Валентина си позволяваше да хване такси. Ванко неизменно цъфваше на спирката в подножието на стръмната улица към вилата. Ако майка му носеше покупки, момчето пристигаше с големия пластмасов самосвал, вързан с канап.

— Ванко, моето добро дете! Ей! Нали не си се пускал пак отгоре!! Това не е шейна!

— За шейна трябва зима — резонно отговаряше той.

Зимата наистина идваше със шейна.

— Недей, моля те! Ще се счупи самосвалчето — (апели към това, че ще се нарани, не го трогваха), — ще паднеш много лошо! Ами ако мине някоя кола! Обещай ми, че повече няма да го правиш! Не искам да те сгазят!

— Няма.

— Няма „няма“! Обещай!

Тежка въздишка. Мислеше си за велосипед.

— Обещавам. — И подир малко: — Ама тогава може ли да се возя покрай баба Гергини? Няма да завивам надолу. Само до купчината пясък — буф и спрях! Може лиии?

Валентина разпита съседите. Те казаха, увериха я, че момчето спазва обещанието си.

Как се обясняваше всичко това? В дъжд довтасваше на мегданчето с големия чадър и необуздано шляпаше по локвите с гумени ботушки. Валентина се ласкаеше от тези посрещания… но и се плашеше.

Да речем, че стават съвпадения. Сигурно по няколко пъти излиза вън от двора, независимо какво приказва баба Герга. Да, но… ами онази случка, когато Валентина я тръшна грип?

Имаше много висока температура. Привиждаше ѝ се, че спалнята се смалява от растящи по стените остри бурени, които задръстваха въздуха. Задушаваше се. Едва осъзна, че Иван се намъква при нея в леглото, шава под юргана. Заговори ѝ нещо — щял да прогони някакви чудовища, дето я мъчели. Тя се унесе, преди да събере сили да го изпъди, да не би и той да се зарази…

На сутринта не можеше да повярва, че е заспала болна.

— Разказах ти приказка за оздравяване — сви рамене Ванко. И тутакси добави делово: — Кога ще ме водиш на цирк? Добре, нека е кино. Може ли да си взема шоколадова бомбона от бюфтета? Ще си измия зъбките после!

► Кашеп, светът от реалността на змейовете, сегашно време:

Дълбоко навътре в гората шаманът настигна лъжезмея, който бе капнал, а на всичко отгоре, спънал се по невнимание, лежеше прострян на пътеката, тежко пъхтейки в мъховете. Излъчваше топлина, която с призрачна пара се вдигаше от тялото му.

Мълчаливо решиха да починат десет пъти по сто удара на сърцето.

На Радослав се стори, че в свъсеното небе, далеч отвъд, чу странно свистене.

Шаманът не бе сигурен. Допусна, че вятър шуми в клоните.

При все това не изтраяха да останат на място, а скочиха и продължиха напред през шубраците. Дичо склони да не тича повече чак след като обърка едно от разклоненията на пътеката. Шаманът го откри с викове, което им отне повече от час. Ехото лъжеше, а сетивата на Радослав сякаш глъхнеха от притеснението в сърцето му.

* * *