Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Но после пак тръгваше след тях, мъчейки се да не ги изпуска от очи сред брадати от мъхове дървета и храсти. Даваше си сметка, че едва ли ще може да ги опази от онези сили, унищожили племето. Искаше да им обясни, че няма вина за случилото се, че сам не разбира какво е причинило трагедията…

Шаманът едва не го закла с кремъчните резци на копието си, гонейки го обратно. Не желаеше да го слуша, отказваше да му говори. Хлапетата плахо се притискаха към стареца.

Няколко часа след началото на Райковия ден бежанците стигнаха до по-разреден участък на Гората. Изневиделица се появиха непознати възрастни фамори. Те обкръжиха новодошлите и ги поведоха към голяма поляна, в края на която стърчаха колове с плет и се купчеха колиби със съединени провиснали покриви.

Друго фаморско село.

Дичо спря на края на гората.

Муро и децата изчезнаха под навесите на жилищата.

Групи мъже издигнаха бодливи стобори, сякаш за да възпрат глутница хищници. Зад защитата на оградата притичваха фаморки и фаморчета. Те за малко вдигнаха паническа олелия, която бързо заглъхна.

Срещу Радослав се разгъна плътна редица от невиждано досега въоръжени фамори. Проблясваха медни шлемове, многороги копия демонстративно сочеха към змея-измамник, оказал се атълан. Туземците мълчаха и не помръдваха.

Дори с голи ръце, фаморите не бяха беззащитни създания. Въпреки неагресивната си природа, те умееха да се бият. Дичо бе виждал турнирите им, неизменно посвещавани на Предците. Когато старейшините емпатично доловяха твърде набъбващо напрежение — той също го чувстваше, но отначало му липсваше опит да изтълкува усещанията си, — на незащитената с Покрива площадка в средата на селото се устройваха ритуални схватки. Предвид пренебрежението им към други оръжия освен тоягата и, разбира се, прашките, ръкопашните им хватки бяха невероятно бързи, грациозни, изчистени и ефективни. Докато наблюдаваше двубоите, Радослав си бе рекъл, че нападащ звяр не би имал никакъв шанс за победа, стига да не е много по-тежък и едър от среден фаморски мъжкар, и да не връхлита от близка засада. По време на тези празненства, многозначително кръстени „Прогонване на злинята“, жителите на селото правеха максималното, за да се разтоварят от негативните си емоции. Зрителите крещяха и подскачаха като павиани, непосредствените участници се зъбеха един на друг и ръмжаха, а челюстите им бяха достатъчно мощни и здрави, че да трошат черупките на многокраки костенурки и да гризат изкопавани около дървесните корени орехоподобни плодове. Ала никога не се хапеха по време на борба. Цяло чудо бе, че наистина никога не се нараняваха един друг.

Само дето сега бе далеч по-различно. Въпреки че не бяха разлюлели прашките си, от фаморите лъхаше на решимост да възпрат чужденеца със сила…

Радослав си тръгна.

Раницата му тежеше както никога досега.

► Земя, светът на хората, минало време:

Викаше му бате Райко. Думата „чичо“ му се струваше чужда и суха, вместо топлото и доверчиво „батко“.

В началото бате Райко бе само един от онези мамини гости, които забравяха да си тръгват вечер, та дори по няколко дни. Мама Валентина го инструктираше да ги нарича „чичо еди-кой-си“ и да се държи прилично. С първото изискване синът ѝ се справяше. Второто…

Ванко прие мартеница с фосфоресциращо самолетче и, както обикновено, тутакси се заяде с дарителя — наперен двайсет и пет годишен военен, — въпреки че „чичкото“ изненадващо му хареса.

— Летееец? — проточи момчето, след като получи отговор на въпроса си за професията на маминия гост. Нацупи се. — Много тъпа работа. И самолетите са тъпи! Даже крилата им са глупави и грозни!

Така постъпваше. Винаги.

На един шофьор заяви, че камионът му вонял (което си беше истина, хлапето не понасяше миризмата на петрол), и то така, че триста кенефа не могли да го надвонят. Здрав шамар от майчината ръка не му даде възможност да доразвие мисълта си и той се обиди, не толкова на плесницата, колкото на прекъсването. Друг път на шивач каза, че дрехите са дебилско нещо и са скроени гнусотно. Не се съгласи, че така изглеждала само фабричната конфекция, с което развали настроението на майка си, последвано от наказанието да стои в ъгъла с пламенеещо-сърбящ врат и подпухнало ухо. Какво беше казал на един чиновник, вече не можеше да си спомни, но яде бой тройна порция. Деряха го и след магазинера, но особено след фелдшера, който опита да се представи за доктор. Най-голям пердах отнесе заради един нафукан келнер. Е, подробности — нямаше значение. Пък и не обичаше да се сеща за това.

Ето и сега очакваше, че военният ще се намуси, а майка му ще го плесне, но вместо това чичкото отметна назад глава и весело се разсмя, показвайки бели зъби:

— Много си прав, юначе, засега наистина са тъпи. Ама няма как, още не ни растат собствени криле!

И веднага стана вече признато симпатичен, какъвто изглеждаше още от самото начало.